Чувстваше се великолепно, по-жив от когато и да било през тези две години. Старата болка вътре в него, толкова отдавна скривана от дебелата стена около сърцето му, сега отново бе оголена, но някак притъпена от екзалтацията на сетивата му.
Загадката на Джил Флеминг, липсващото късче от мозайката, бе тайната на неговото щастие, както и на неговото желание. Може би, за да намери тази липсваща част или да изследва по-задълбочено особения чар на отсъствието й, Джордан знаеше, че ще я види отново.
Сама в своя апартамент Джил Флеминг лежеше съвсем будна. Беше намерила това жилище и бе убедила Джесика Хайтауър да я остави да живее сама известно време, защото знаеше, че въпросната вечер й предстои. Нищо не беше оставено на случайността. Тя не можеше да позволи близостта й с Джесика да застане между нея и Джордан Лазаръс.
Обмисляше събитията от вечерта, едно по едно, възстановяваше сложния език, който я бе свързал с Джордан Лазаръс. Съзнанието й се съсредоточаваше върху дребни подробности, които биха убягнали и на най-педантичния наблюдател на вечерята или на срещата след това. Анализираше ги по памет и съсредоточаваше целия си интелект върху тънките нишки, които се преплитаха в единствено здраво влакно.
Повечето от онова, което си спомняше, й беше ясно.
Но едно нещо със сигурност не разбираше. Онова, което не й даваше покой и я караше цяла нощ да лежи будна, вперила поглед в сенките върху тавана на спалнята си с такава тъга в сребристите си очи.
38
Джонсънвил, щата Лонг Айлънд
Пролетта на 1978 г.
— Хайде, мравке! Не можеш ли да тичаш по-бързо?
Стиснал ракетата си за тенис, Рос Уилър наблюдаваше как Лесли се опитва да догони топката, която бе изпратил в нейната половина на корта. Движенията на тялото й го изпълваха със сладостен трепет. Дългите красиви крака, слабите, деликатни ръце, които държаха ракетата, бяха истинска поезия. Късата поличка за тенис за миг откри бикините й, което го накара да се усмихне.
Тя не успя да достигне топката. Въпреки че беше двайсет и пет години по-млада от него и във великолепна форма, уменията й все още не можеха да се сравняват с неговите. Като юноша той бе амбициозен, агресивен играч, участник в представителния отбор на гимназията, а после през годините активно бе упражнявал своето хоби. Лесли играеше само за удоволствие и все още не можеше да му бъде равностоен партньор.
Въпреки това благодарение на вродените й умения за спорт, съчетани с инстинкта й да преодолява нови предизвикателства, тя ставаше все по-добър играч. Неведнъж го учудваше, успявайки да догони топка, която според него никога нямаше да достигне, както и с резултатни завършващи удари в моменти, когато той бе убеден, че тя няма сили дори да върне топката.
Не и този път обаче. Тя не успя да я догони, отиде до нея, вдигна я и му я върна.
— Фукльо — подигра му се Лесли. — Не даваш шанс на горкото момиче.
— Четирийсет-петнайсет — обяви той и се приготви да бие мач бол. — Готова ли си, скъпа?
— Както винаги — усмихна се тя. Изглеждаше леко поруменяла и той изчака един миг, за да й даде възможност да си поеме дъх.
После би силен сервиз. Тя трябваше да се хвърли надясно, за да достигне топката, но успя, и я засече високо във въздуха. Той се спусна назад, краката му се движеха ритмично, добре тренирани от дългия опит, и върна с рязък удар. Топката щеше да я удари право в лицето, ако бързите й рефлекси не й бяха помогнали навреме да подложи ракетата си. Успя да върне, след което той насочи топката към средата на задната линия и излезе при мрежата. Завършващият удар не му създаде никакъв проблем. Въпреки всичко тя се опита да догони топката, като залиташе и се смееше.
— Ти победи, безсрамник такъв! — извика през смях, отиде при мрежата, цялата зачервена, и го целуна.
Главоболието, което имаше от сутринта — или от вчера? — за пореден път прониза слепоочието му. Слънцето сякаш го усилваше. Рос не беше свикнал да има главоболие и аспиринът, който глътна сутринта, му беше първият от години. Не му помогна особено, но той реши да не обръща внимание, като си каза, че няма да позволи на някакво си главоболие да му развали скъпоценната събота със съпругата му.
Забрави болката, когато почувства устните на Лесли върху своите. Руменината върху страните й и нежната влага от пот върху ръцете и краката й я правеше почти непоносимо красива.