Интимността на взаимоотношенията им бързо се задълбочи. Правеха любов по всевъзможни начини. Разнообразието на страстта им бе неизчерпаемо. Те сякаш се докосваха единствено чрез телата си. Тази липса на вътрешен контакт само сгорещяваше още повече повърхността на чувствата им.
Джордан Лазаръс не знаеше дали обича Джил Флеминг. Но знаеше със сигурност, че скоро ще му бъде невъзможно да живее без нея. Дните му минаваха в безмълвно очакване на следващата им среща. Често усещаше, че не е способен да се съсредоточи в работата си заради мъчителния спомен за тялото й в една от безкрайните му пози. Свенливата извивка на бедрото й, формата на вдигнатото й коляно, сладостното движение на ханша й, когато прекосяваше някоя стая, срамежливата изненада в очите й, когато забелязваше възбудата му — тези и много други образи извираха от някое кътче на съзнанието му и го възбуждаха, както си беше на бюрото или на телефона.
Сега не я познаваше повече, отколкото в онази първа нощ, когато я отведе в леглото. Но се нуждаеше от нея хиляда пъти повече. И тази потребност по някакъв начин го бе върнала към живота.
Дните му бяха изпълнени с вълнуваща нова работа върху проекта му за преустройство на централните райони в големите градове. Всеки ден той допълваше и лансираше своята идея на една или повече водещи фигури в деловите или правителствените среди. Джордан непрестанно удивляваше себе и околните с оригиналността на идеите си.
По някакъв начин връзката му с Джил Флеминг отразяваше и допълваше това ново усещане за нещата, съзнанието, че той, Джордан, е способен на идеи, действия и емоции, които по-рано са надхвърляли възможностите му.
Колкото до Джил, тя бе повече от доволна от начина, по който се развиваха събитията.
За да се сближи с Джордан Лазаръс, Джил бе използвала своята проверена и доказана във времето техника. Поглеждаше в очите му и се опитваше да се превърне в образа, който виждаше там. Съвършен хамелеон, тя менеше цветовете си съобразно нуждите си, въпреки че тези нужди не му бяха известни.
Изпитаният й талант никога не й изневеряваше в критичен момент. Дори напротив — сега бе по-ярък и плодоносен от всякога.
Преди всичко тя бе изоставила крехката болезнена личност, която бе прелъстила Джесика Хайтауър, и я бе заменила с образа на младежка жизненост и добро здраве — енергична, бодра походка, приказки, усмивки. В същото време бе съхранила частица от крехкостта, като нюанс на изтънченост.
После към тази гъвкава младежка жизненост с бърза импровизация бе добавила лустрото на открита, неподправена женственост. Освен това бе избрала специфичната искреност на девойката — животрептящата честност на едно хубаво момиче, все още некорумпирано от живота.
Реакцията на Джордан бе така незабавна, че явно бе избрала верния път.
Джил цял живот бе усъвършенствала природния си талант да бъде такава, каквато я искаха обектите на нейния интерес. Въпреки че й липсваше интелектуалният подход към психологията — не бе прочела нито ред от Фройд, нито бе чувала за Пиаже — тя бе съвършен психолог по инстинкт, психолог с тялото си.
Преди години тя почти мигновено бе разбрала, че онова, което Рой Инглиш искаше да открие в едно момиче, бе младостта, непорочността, Рой имаше нужда от нимфа, от девица. И Джил се превъплъти в нимфа. Избираше си дрехи, благодарение на които изглеждаше като ученичка, и моделираше маниерите си така, че да бъдат олицетворение на крехка младост, трогателна невинност и свежа прелъстителност.
Бе на косъм от успеха. Харли Шрейдър осуети крайния ефект, но това бе единствената й грешка. Тя бе провалила практическата страна на нещата поради неопитност. Но начинът, по който прелъсти Рой, беше безупречен.
С Джесика Хайтауър постъпи много по-умно. Внимателно бе проучила терена. Знаеше и разбираше презрението на Джесика към противния пол. Предварително бе стигнала до извода, че вероятно се измъчва от отчаяна самота.
Джесика имаше нужда от жена. И по-точно, имаше нужда от жена, за която да се грижи. Затова Джил инсценира онова падане от коня. Целта й бе да се представи като човек, който се нуждае от помощ. По същата причина, след като опозна Джесика по-добре, измисли историята с анемията си, за да може тя винаги да я възприема като слабата, която има нужда от утеха и подкрепа.
Джесика, силна жена, с готовност се бе вживяла в ролята на покровител. Именно крехкостта на Джил й беше потребна и тя се влюби в нея. И благодарение на същата тази потребност Джил се издигна до влиятелното си положение в „Хайтауър“.