Ако в цялата тази история имаше нещо, което притесняваше Джил, то бе, че всичко изглеждаше толкова лесно. Сякаш притежаваше някаква вътрешна дарба или талант, която я правеше идеалната прелъстителка на Джордан Лазаръс, но тя не знаеше на коя своя черта дължи непреодолимото си въздействие върху него. Онова, което излизаше на преден план у Джордан и обуславяше страстното му желание да я притежава, също не беше така разбираемо както при останалите мъже. Това бе друга загадка.
Сякаш през всичките тези години някаква друга, неподозирана от Джил личност бе живяла в нея и сега изведнъж изскачаше като дух, призован с вълшебна дума от бутилката, безупречна до съвършенство, създадена за Джордан Лазаръс и единствено за него. Освен това той сякаш бе предопределен да я обича, много преди тя изобщо да се е появила в живота му. И тази мисъл бе най-озадачаващата.
Джил винаги бе живяла на повърхността на собственото си „аз“ и на взаимоотношенията си с другите, защото това бе позицията, от която можеше да се печели предимство, там се намираше силата. Тя съвсем съзнателно се бе преобразила за въпросната цел, удобно пренебрегвайки собствените си отдавна забравени дълбини.
Но митичното същество, изплувало от нея, за да омае Джордан Лазаръс, бе толкова завършено, толкова съвършено, че по нейни подозрения в случая се намесваше нещо по-дълбоко от когато и да било, въпреки че не можеше да посочи точно какво. Опитваше се да се наблюдава спокойно от разстояние, докато се вреше в този вълшебен танц, под въздействието на който Джордан Лазаръс й ставаше все по-подвластен. Но тя не беше изцяло встрани от този процес, не беше напълно свободна. Сякаш самият факт, че бе обект на такова неутолимо желание, предизвикваше у нея някаква метаморфоза. Чувството бе обезпокоително.
Но пък наградата, казваше си тя, си заслужава известно неудобство. Тази виртуозна импровизация, в която се бе впуснала, несъмнено представляваше нейното върховно постижение като жена. Тя възнамеряваше да я завърши. Възможно беше вече да не е толкова сигурна коя е, но повече от когато и да било знаеше накъде върви.
Един ден Джордан допълнително й подсказа какво иска от нея.
Посочи й една снимка на модел в моден магазин. Момичето имаше червеникава коса с отблясъци на русо.
— Това е любимият ми цвят за коса — сподели той.
— Наистина ли? — попита тя. — Защо не си ми казал? Ще се боядисам в този цвят.
— Няма нужда — сви той рамене. — Така си идеална.
Но тя настоя. Взе го със себе си във фризьорския салон и го накара да уточни с фризьорката цвета и прическата й, след което го остави да се върне в офиса си, докато й направят косата.
Оказа се, че онова, което му харесва, бе леко накъдрената коса, боядисана руса с червеникав оттенък. Прическа с вдигната коса, която откриваше врата й.
Когато беше готова, Джил се изненада от промяната в себе си. Това къдрене я правеше доста по-различна. Изглеждаше някак по-волна и по-малко вглъбена. В нея имаше някаква закачливост и първичност, която изобщо не й бе присъща.
В началото се почувства объркана, сякаш не можеше да се познае. Но в мига, когато Джордан се върна, за да я вземе, си даде сметка, че тази нова прическа бе последното късче в мозайката. Той изгаряше от нетърпение да я отведе вкъщи в леглото. Люби я като жребец, а тялото му се движеше в бурния ритъм на страст, която до този момент не бе усещала у никой мъж. Сякаш бе причинила експлозия, земетресение.
Сега вече бе сигурна, че той й принадлежи. Но и в тази своя убеденост чувстваше неопределен страх от силата на страстта му. Реши да продължи по-предпазливо от всякога.
Няколко дни след тази окончателна промяна Джордан покани Джил на пътешествие с яхта.
— С яхта? — попита тя. — Никога досега не съм ходила. Не знам…
— Хайде — подкани я той. — Ще бъде забавно. Аз съм добър ветроходец. Няма да се удавиш, уверявам те.
Тя посрещна думите му с игрива усмивка.
— Не би се шегувал по този начин с едно бедно момиче, нали? Не съм голям плувец, да знаеш.
Лежеше гола в леглото му. Той бе положил глава в скута й. Съзерцаваше я, все още пропит от мириса и вкуса на страстта им.
— Не — отвърна той, явно очарован от непринудения й език.
— В никакъв случай.
Същата неделя я заведе на пристанището. Тя не можа да сдържи усмивката си, когато видя лодката му. Беше един великолепен малък плавателен съд, без съмнение произведение на изкусни майстори на яхти.
Всъщност Джил бе добър ветроходец. Беше плавала с Рой Инглиш и с други свои любовници в миналото. Но й беше ясно, че мисълта за нейната неопитност очарова Джордан.