Стана и се погледна в огледалото. Като по милост лицето му все още изглеждаше младо и красиво. Тялото му бе хубаво и стегнато. Алкохолът засега не беше поразил плътта му.
Все още имаше шанс. Ако успееше да се овладее…
Тони внимателно се избръсна, излезе, за да се подстриже, сложи си най-хубавия костюм и тръгна да си търси работа. Този път сериозно.
Това съвсем не беше лека задача. Отне му три седмици непрекъснати телефонни разговори със стари приятели, с някогашни колеги, всъщност връзка с какви ли не познати от деловия свят през дългата му кариера.
Почти всички го отрязаха, естествено. Служебните приятелства означаваха твърде малко в най-добрия случай, а и характеристиката на Тони бе твърде хаотична, пълна с внезапни напускания, без каквито и да било блестящи препоръки. Той беше олицетворение на неудачника. Молбата за работа, отправена към стари познати, всъщност беше искане за твърде голям жест.
Но Тони беше настойчив, без скрупули, че се унижава пред хора, с които някога бе работил или бе имал някакви делови отношения. Когато те възкликваха, че не са в състояние да му намерят пост, достоен за него, той им заявяваше, че би приел каквото и да е, без претенции.
Късметът му накрая излезе от един стар приятел и партньор в пиенето, на име Тип Кимънс, който сега работеше като директор по пласмента за една застрахователна компания на Лонг Айлънд.
— Мога да ти дам нещо на консигнация — каза Тип, а жизнерадостния му тон прикриваше нотка на загриженост, когато разбра колко отчаян е Тони. — Но все пак ще трябва да тръгнеш по клиенти. Ще се справиш ли?
— Разбира се — отвърна Тони. — Кога започвам?
— Ела в понеделник на курса ни за пласьори — каза Тип. — До една седмица след това трябва да те изкараме на твой терен.
— Благодаря, Тип — каза Тони. — Няма да съжаляваш.
— Не ми благодари — отвърна Тип. — Истината е, че току-що ни смениха ръководството. От основната фирма има нови постъпления и аз бръквам там, за да те наема. Ако не беше тази възможност, просто нямаше да има какво да ти предложа.
Едва когато седмица по-късно Тони се яви на работа и започна своята кариера като нисш застрахователен агент, който дава телефонни консултации и ходи по къщите, той осъзна какво беше станало.
Компанията за застраховки, в която работеше Тип Кимънс, носеше името на своя отдавна починал основател Тейлър Стоун. Застрахователна компания „Стоун“ преди четири години бе на ръба на фалита, когато бе погълната от националната корпорация „Бенефит Лайф Инкорпорейтид“.
„Бенефит Лайф“ беше филиал на конгломерата „Грифин-Елис Инкорпорейтед“, който притежаваше още два големи застрахователни клона, както и десетина други компании.
„Грифин-Елис“ бе изпаднала в беда на последния спекулативен пазар и за малко да бъде погълната от един многонационален конгломерат със седалище в Италия. Ако това се бе случило, без съмнение компанията щеше да бъде раздробена и продадена на части, за да подсигури баланса на счетоводството на италианската група.
Но в последната минута по решение на акционерите на „Грифин-Елис“, с помощта на инвестициите на десетина приятелски настроени банкери, враждебното поглъщане бе осуетено и на помощ се притече един американски конгломерат, който изкупи „Грифин-Елис“ за 41,57 долара на акция и пое задължението да запази „Грифин-Елис“ под собственото му име.
Единствено благодарение на това сливане Тони Доранс получи своята нова работа. Негов непосредствен началник щеше да бъде Тип Кимънс. Над Тип щяха да бъдат директорите на „Бенефит Лайф“, а над тях стояха управителите на „Грифин-Елис“, който отговаряха за финансовата политика на компанията.
Още по-нагоре в йерархията следваха членовете на управителния съвет на „Грифин-Елис“, а над тях — генералните директори на новата компания-майка.
А над всички тях, оглавяващ същата тази компания, бе нейният основател, генерален директор и председател на борда на директорите Джордан Лазаръс.
Така че Джордан Лазаръс в известен смисъл възкреси разпадащата се кариера на Тони Доранс като търговски посредник и като човек.
41
Ню Йорк
Калвин Уедърс беше висок мъж, твърде висок за своята професия.
Частните детективи трябваше да бъдат ненатрапващи се като присъствие хора, които се шмугваха незабелязано зад ъглите и не привличаха вниманието на околните.
Калвин Уедърс бе точно обратното. Със своите сто деветдесет и три сантиметра и сто и десет килограма той беше впечатляваща фигура. Носеше костюми и спортни сака, които подчертаваха мощната му атлетична фигура, сега малко поотпусната, тъй като вече бе прехвърлил четирийсетте. Тъмните му коси, почнали леко да посребряват на слепоочията, бяха безупречно подстригани и му придаваха вид на преуспяващ бизнесмен или търговски посредник. Беше си избрал доста натрапчиви маниери, за да подхождат на имиджа му флиртуваше със сервитьорки и барманки и беше развил досадния навик да се обръща към всички на малко име, точно както би постъпил един търговски посредник.