Когато искаше да направи различно впечатление, той често носеше спортна чанта, от която стърчеше ракета за тенис. Това, в комбинация с дънките и пуловера или тениската, му придаваше вид на спортист любител. Беше много убедителен.
Където отидеше, хората го забелязваха веднага.
Но не като детектив.
В действителност Кал беше мил човек, много саможив и много интелигентен. Неговото благоразумие в съчетание с изключителната му усърдност му го бяха направили един от най-добре платените детективи в „Анспач & Кейтс“ — една от престижните детективски агенции в страната, предпочитана от богатите и силните на деня.
Седем години беше работил като детектив в полицията на Ню Йорк, най-напред в Нравствения, после в отдел Убийства и бе видял всякакви разновидности на продажност и подкупност, каквито градът можеше да предложи. Конфликт с началниците по едно твърде противоречиво разследване сложи край на кариерата му, но беше толкова способен, че нямаше никакви проблеми да си намери работа в една местна престижна агенция. Пет години по-късно вече се бе издигнал до високоплатен пост в престижната „Анспач & Кейтс“.
Той беше силен, ловък човек, който можеше да се оправи в опасни ситуации. Но тъй като винаги провеждаше щателно проучване и подготовка, почти никога не му се налагаше да използва физическа сила. Вършеше работата си от разстояние и оставаше там, докато откриеше всички нужни отговори. По тази причина неговите началници го предпочитаха за по-деликатните задачи. Той беше превъзходен професионалист, един от най-добрите в своята област.
През този дъждовен априлски ден Калвин Уедърс се срещна с Джил Флеминг в един малък хотел в центъра, само на няколко пресечки от „Хайтауър Индъстрис“.
Джил бе наела Кал чрез „Анспач & Кейтс“. Специално бе помолила той да се заеме с нейния проблем и бе платила допълнително за тази привилегия, тъй като агенцията не обичаше да й се казва кой детектив да се праща за даден случай.
От самото начало Джил бе впечатлена от Кал Уедърс. Умът му и неговата проницателност й бяха показали, че той е човекът, който й е нужен.
Кал Уедърс също бе впечатлен от Джил.
Тя му отвори вратата, без да каже нито дума. Беше облечена в кожена пола и тесен пуловер. Якето й, което висеше на една кука на стената, също беше от италианска кожа. Детективът забеляза облеклото й с око на ценител и после се настани на масата до прозореца.
— Какво имате за мен? — попита Джил.
— Онова, което очаквате, струва ми се — каза Калвин Уедърс.
Той извади една папка и докато говореше, разгръщаше страниците.
— Барбара Консидайн е единствено дете — започна той. — Когато момичето било на седем години, майка му починала. Отгледана е от баща си. Имала бавачка в продължение на няколко години, но когато станала на единайсет години, жената била освободена. След това тя и баща й заживели сами, ако не се смятат оскъдните роднински посещения. Консидайн позволявал на готвача или на слугите да влизат в къщата едва след като тръгнел за работа и нареждал да си отиват, преди да се е върнал. Мразел прислугата да му се мотае из краката. Изисквал пълна уединеност.
Джил го слушаше мълчаливо.
— От четирийсетгодишна възраст Виктор Консидайн страдал от хронична сърдечна недостатъчност — продължи детективът. — Атеросклероза. Подложил се на всевъзможни терапии по онова време, имал няколко инфаркта и лежал в болница. Няма да навлизам в подробности относно физическото му състояние. Във всеки случай перспективите за него не били добри. Очаквана пределна възраст — може би шейсет, шейсет и пет години, при щастливо стечение на обстоятелствата, разбира се. Тези шансове изобщо не му допадали, особено след като бил свикнал да упражнява твърде голяма власт като оглавяващ конгломерата. Хората, които са толкова богати, не обичат да бъдат надхитрявани от майката природа.