Той хвърли поглед към Джил, която кимна, кръстосвайки крака. До нея на пода бе поставена малка кожена чантичка.
Той отгърна една страница и после още една.
— Джордан Лазаръс притежавал компания, която е разработвала ново лекарство. То можело да помогне на Консидайн, можело да му спаси живота.
Джил кимна. Повечето от това тя вече знаеше.
— Консидайн се опитал да погълне компанията на Лазаръс — каза той, — просто за да се домогне до лекарството и изследванията. Чиста игра на надмощие. Накрая успял. Направил предложение за цената на акциите, на което акционерите не могли да устоят и поел ръководството на целия конгломерат. Но точно тогава умрял. Дъщеря му се омъжила за Лазаръс, предоставила му почти пълен финансов контрол над империята „Консидайн“ и благодарение на това сливане „Лазаръс Интърнешънъл“ станала една от най-големите компании на света.
Сливане, помисли си Джил. Идеалната дума, характеризираща брака на Джордан.
— Очевидно е — продължи Калвин Уедърс, — че смъртта на бащата и бракът са били благотворни както за Барбара, така и за Лазаръс. Лазаръс си възвърнал империята и дори много повече. Колкото до Барбара, тя се сдобила със съпруг и се отървала от баща си.
Джил го погледна.
— Защо ще иска да се освободи от баща си?
Детективът се усмихна.
— Ще стигна и дотам — отвърна той и отгърна поредната страница в папката. — Барбара Консидайн била много затворено момиче. Като се изключи бала по случай появата й в обществото, почти никога не е забелязвана в светски среди. Завършила колеж, получила научна степен „магистър по бизнес администрация“ от Харвард и започнала да работи за Консидайн. До появата на Лазаръс нямала друг брак. През всичките тези години няма нито един симптом за нещо странно в живота й… освен един факт.
Той обърна папката така, че Джил да може да види страницата. Тя погледна, където й сочеше Калвин и присви очи.
— Шестнайсетгодишна — повтори тя.
Детективът кимна.
— Мексико Сити. Излязло е страхотно скъпо. Говорих с лекаря, който е бил замесен. Парите, които му били предложени, го направили подозрителен, затова внимателно водил записки по случая. Оказа се, че става дума за най-обикновен аборт.
Джил кимна, фактът, изглежда, я задоволяваше.
— Но има и още нещо — добави детективът, сочейки към дъното на страницата. — Както виждате.
— Джил погледна по-внимателно и присви очи, когато прочете онази част от доклада, която й сочеше детективът. Очевидно бе заинтригувана.
— Да, виждам — каза тя.
Детективът отгърна нови страници от папката.
— И така — продължи той, — сериозното сърдечно страдание на Консидайн е било добре известно. Последният инфаркт не бил изненада за никого, тъй че той бил погребан, без да му бъде направена аутопсия. И понеже по това време обичайните лекарства му давала Барбара, тя описала на лекаря по съдебна медицина дозировката и всичко останало. Никой не поставил под съмнение думите й. От къде на къде?
Той отгърна нова страница.
— Но аз успях да се свържа с медицинската сестра, която се е грижела за Консидайн след втората му хоспитализация. Нейната специалност са точно пациенти със сърдечно-съдови заболявания. Тя била добре запозната с лекарствата, които са му били давани, както и с конкретното му здравословно състояние. А докато живеела в къщата, начинът му на живот й направил странно впечатление. Не й се говореше за това, но аз успях да я убедя.
— Какво имате предвид под „начина му на живот“? — попита Джил.
Детективът се поколеба за момент.
— Позволете ми да се върна на това по-късно — каза той. — По времето, когато почива, Консидайн е вземал дигитални. Това лекарство оставя съвсем ясни следи в организма. Ако Консидайн е починал така, както смята съдебният лекар, щеше да има безспорни отлагания в органите му.
Той отгърна поредната страница в доклада.
— Аз имах малка теория по този въпрос и се консултирах с някои мои приятели медици. Един патолог, един кардиолог и един фармацевт. И тримата потвърдиха, че в протокола за настъпилата смърт няма логика. Консидайн не може да е починал от спонтанен инфаркт. Нещо го е причинило. Една аутопсия би го доказала.
Джил внимателно наблюдаваше детектива.
— Тогава как е починал? — попита тя.
Детективът се усмихна.
— Връщаме се към живота, който Консидайн е водил със своята дъщеря — каза той. — Тя е била единственото му доверено лице. Лично му е давала лекарствата. Хранила го е. Грижела се е да задоволява всичките му потребности. Никаква прислуга не е допускана в къщата, когато двамата са си били у дома. Винаги са били сами. Доста странна ситуация, не мислите ли?