Опитваше се да каже нещо. Виждаше какво усилие му струва.
— Ммм… лош сън? — успя да каже той накрая.
Тя го прегърна и го целуна.
— Да. Сънувах кошмар, но сега съм добре.
За миг се сгуши в него, чувствайки топлината на тялото му, докато той я галеше с несигурна ръка. Тя отговори на ласката му и го целуна по бузата.
— Вече съм добре. Ти спа ли?
Той кимна и успя да се усмихне закачливо.
— Ммм… като пън.
С треперещи пръсти поднесе ръцете й към устните си и ги целуна. Разбра по очите му, че иска да й каже нещо, нещо ласкаво. Но думите не му се подчиняваха. Затова просто изпрати любовното си послание с поглед. За тях това бе нова форма на общуване, наложила се след инсулта му.
Лесли му се усмихна в отговор. После усети познат мирис и разбра, че през нощта се е подмокрил.
— Веднага се връщам.
Отиде и взе тоалетните кърпи, за да го избърше. Махна найлона и пелената. Не беше ходил по голяма нужда. Усети облекчението му. Той все някак понасяше унижението да намокри панталоните си, но не и да се изтърве като безпомощно бебе.
— Искаш ли да отидеш сега?
Той изглеждаше смутен. Устата му, все още леко изкривена надясно, се сгърчи в усилие да изрече думите.
— Да, струва ми се — отвърна той накрая.
Тя му помогна да стане от леглото и го отведе до банята. Той се движеше несигурно и трябваше да се подпира на ръката й, но все пак стигна със собствени сили. Това беше моделът, който бе успял да усвои след дълга работа със своя рехабилитатор и благодарение на невероятния си кураж. Вече много неща можеше да прави сам. Движеше се твърде бавно, но се справяше.
Когато Лесли го остави до вратата, той се усмихна отново. Но тя съзря в очите му мъчителната болка и униние, които се бяха появили там още от първия ден след удара и оттогава никога не изчезваха напълно. Тя се питаше дали това изобщо щеше да стане някой ден. После си каза, че в деня, когато наистина се почувства добре, този поглед, изразяващ вътрешна болка, ще изчезне.
Остави го в банята и сложи кафето на котлона. Приготви закуската и се върна в спалнята да му помогне да се облече, когато излезе от банята.
Двамата имаха сложно ежедневие, изградено в резултат на шестмесечна практика. Рос вършеше всичко, с което можеше да се справи сам — вадеше дрехите си от чекмеджетата и гардероба, обличаше си ризата, сядаше и си обуваше чисти слипове, като бавно ги вдигаше над глезените. Лесли се намесваше само когато той не можеше да довърши съответното действие. Той се изправяше и тя вдигаше догоре гащетата му, помагаше му да си обуе панталоните и да си закопчае ризата. Вече можеше сам да си дърпа ципа. Рядко й се налагаше да му помага за вратите. Естествено, шофираше вместо него, но това беше неизбежно. Когато излизаха, Рос носеше чехли или мокасини, тъй че нямаше връзки за връзване.
Лесли вървеше до него, докато Рос бавно напредваше към кухнята, наблюдаваше го от половин метър, докато той си дърпаше стола, за да седне, и го оставяше сам да разгръща вестника, с което той се справяше доста бавно, но успешно.
Наля му кафето и с крайчеца на окото си продължи да го наблюдава как с усилие добави сметана и захар с неуверени пръсти и внимателно го разбърка.
Докато яйцата се варяха, тя се върна на масата и видя как той повдигна вежда по познатия начин. Сочеше някаква дума във вестника.
Тя ласкаво докосна рамото му, когато се надвеси над него, за да погледне какво иска да й покаже, и после изрече:
— Сблъсък.
Видя как челото му се сбърчи. После очите му се проясниха.
— Конфронтация — каза той.
— Ето това е — усмихна се тя.
— Ммм… знаех си.
Лесли бе предпочела да го подсети, а не да му произнесе направо думата, която му се изплъзваше. Това беше игра, която тя бе съгласувала с лекаря на Рос. Така поддържаше мозъка му активен, предизвикваше го да се напряга, доколкото му беше възможно, да мисли, а не просто да го измъква от затруднението.
Тази стратегия доведе до резултат. Интелектът на Рос бе все така жив, въпреки пораженията, които инсултът бе нанесъл на неговите когнигивни умения. Бе съхранил и чувството си за хумор. Почти винаги, когато молеше за помощ или я приемаше, той го правеше с шега, за да покаже превъзходство над собствената си немощ и да помогне на Лесли да се отпусне.
В този тежък и мъчителен период Лесли бе започнала да уважава и обича Рос повече от всякога. Онзи Рос, за когото се беше омъжила, макар и влюбен в нея, си беше обикновен човек. А мъжът, който се появи след това тежко изпитание, каквото представляваше инсултът му, бе несломим, изключителен.