В началото, веднага след удара, в очите му имаше само болка, смущение и гняв. Но той бързо се съвзе и се зае да се възстановява колкото се може по-скоро. Работеше усилено, както изискваше от него взискателният рехабилитатор. Често изненадваше Лесли и дори самия себе си, като вършеше, казваше или разбираше неща, които само дни преди това бяха изглеждали немислими.
Благодарение на изключителната му интелигентност, съчетана с достойнство и изобретателност, Рос бе способен да изрази само с очи много фини нюанси на чувствата, дори когато думата, която искаше да използва, не му идваше наум, или действието, което се опитваше да извърши, не му беше по силите. Неговата потиснатост се уравновесяваше с дързък хумор и нежност, която разтапяше сърцето на Лесли. В това време на крайна нужда той бе развил достойнство, което я караше да го обича още повече и наистина я направи безразлична към дребните неудобства, причинени от неговото състояние.
Естествено, тя така и не можа напълно да убеди Рос в това. Той се срамуваше от немощта си. Мъж от старата школа, той беше изключително чувствителен към собствената си мъжественост. Настоящата му безпомощност го ожесточаваше. Той се беше омъжил за Лесли, за да се грижи за нея, да я закриля. Вместо това се беше превърнал в някакво дете, за което тя трябваше да се грижи. Когато му помагаше да се облича, когато го подсушаваше, обясняваше му някоя непозната дума или го караше някъде с колата, тя по-скоро изглеждаше като майка, отколкото като съпруга. Това изобщо не подхождаше на Рос, тъй като той се виждаше като неин мъж и покровител. Искаше да й осигури щастлив дом и семейство, да я дари с дете.
От всички мъки, разбира се, най-ужасна бе неговата импотентност.
След закуска тя му помогна да си облече палтото и запали колата. Закара го до болницата и го остави пред вратата на центъра за рехабилитация, където неговият терапевт, едно сърдечно момиче на име Бетси, го очакваше.
Доскоро Рос настояваше да върви сам от паркинга на болницата, но откакто времето застудя, реши, че е по-добре Лесли да го оставя пред вратата, отколкото да я кара да прави този дълъг преход заедно с него — преход, мъчително бавен и за двамата.
Лесли го целуна за довиждане.
— Приятно прекарване — пожела му тя с нотка на ирония.
— Ти без съмнение… ммм… знаеш как да засегнеш един мъж — каза той, намеквайки за мъките, които изживяваше всеки ден в рехабилитационния център.
— Ще дойда в три — каза Лесли.
Проследи го с поглед как самичък затваря вратата и влиза, придружен от Бетси. За миг прозря какво бе направил инсултът от нейния съпруг. Той изглеждаше като старец, който се влачи жалък до младата енергична рехабилитаторка, момиче на двайсетина години. Лесли бързо прогони тази картина от съзнанието си и я замени с познатия образ на Рос като силен, привлекателен мъж, който просто в момента не бе разположен.
С този образ в мислите си, тя излезе от паркинга и се насочи към „Уилър Адвъртайзинг“. Агенцията се намираше на около три километра от болницата. Предстоеше й дълъг ден.
След инсулта на Рос тя бе станала фактическият шеф във фирмата. Въпреки че привидно обсъждаше ежедневните проблеми на бизнеса с него, и че уж реализираше неговите желания, когато даваше нареждания на персонала, реалното ръководство бе изцяло нейно.
По ирония на съдбата, въпреки че през тези шест изтощителни месеца нямаше време да мисли за себе си, тя бе намерила умствена енергия да ръководи бизнеса и да го усъвършенства. Създаде нови стратегии за наличните клиенти и намери начини да разшири клиентелата. Обнови офиса, нае двама помощници и пусна няколко обяви за агенцията в местния вестник.
Съзнанието, й бе пренапрегнато, изпълнено с творчески мисли и идеи, необходими да подпомогнат Рос и неговия бизнес, без изобщо да помисли за себе си. Живееше само с неговите проблеми. Но в същото време още отпреди удара на Рос не си беше купила нито една блуза, нито един чифт нови обувки. Имаше неотложна нужда от бельо, грим и дори нови чорапи. Но бе твърде погълната да помага на Рос, за да мисли за собствената си външност.
Благодарение на усилията й бизнесът вървеше по-добре от всякога. Тя се опита да скрие този факт или да го омаловажи пред Рос, защото не искаше той да се чувства изместен. Но той бе твърде интелигентен, за да не види доказателства за промените при посещенията си в офиса. Дори и да бе изпитал ревност, по никакъв начин не я показа. Дори напротив — обсипа Лесли с комплименти и уверения колко се гордее с нея.