Проследи с поглед как той потегли и остана в къщата, докато изчезна съвсем. После внимателно заключи къщата и се качи в колата си. Едва когато докосна лоста за скоростите, си даде сметка, че ръцете й треперят неудържимо.
Въздъхна с раздразнение към самата себе си и рязко обърна колата. Но въздишката й прозвуча като ридание. А когато спря, за да погледне лицето си в огледалото за обратно виждане, с изненада установи, че по страните й се стичат сълзи.
Същия следобед Лесли взе Рос от болницата, както беше обещала, и го отведе в офиса за едно от честите му посещения. Той побъбри с персонала, прегледа свършената работа — една дейност проформа, както всички знаеха — и после Лесли го отведе у дома.
Вечеряха почти мълчаливо и тя през цялото време се стараеше да прикрие състоянието си. Но Рос, винаги изключително чувствителен за настроението й, видя, че е разстроена.
— Случило ли се е нещо, скъпа? — попита той.
Тя видя загрижеността в погледа му. Той непрекъснато се притесняваше, че бремето, с което я бе натоварила болестта му, я изтощаваше и изсмукваше силите й.
— Нищо, с което да не можеш да се справиш — каза тя и се пресегна да хване ръката му.
Той стисна нейната и смени темата. Един масивен инсулт не беше направил Рос Уилър по-малко тактичен или грижовен отпреди.
След вечеря той й каза:
— Ела с мен.
Отведе я в спалнята, накара я да му помогне да си легне и протегна ръце към нея. Тя легна до него, той я прегърна и прошепна:
— Моето момиче.
Лесли се сгуши в него и усети, че очите й се пълнят със сълзи. Зарови лице в гърдите му.
— Аз много те измъчих — каза Рос.
Тя поклати глава.
— Не, Рос. Болестта и за двама ни е изпитание.
— Моето момиче — повтори той.
Нежно я погали. И в същия миг, без да знае защо, тя даде воля на сълзите си. Тялото й се разтърси от безмълвни ридания. Рос я беше прегърнал.
— Знам — каза Той.
Тя кимна и също го притисна към себе си. Той нямаше как да знае какво терзае мислите й. Вероятно предполагаше, че това е натрупаното напрежение от шестмесечната борба с ужасната болест. Не можеше да знае, че същия следобед бе имала посещение от предишния си живот, което бе разтърсило съществуването й и я бе накарало да разбере колко далеч бе отишла в младостта си и колко много бе понасяла.
Не, Рос нямаше как да знае какви мисли я вълнуваха, какви битки водеше за себе си и за него в същия този момент.
Но това, изглежда, нямаше значение. Неговата прегръдка не бе по-малко нежна, нито пък любовта му по-незавършена. И по някакъв странен начин разбирането, което проявяваше, все така не му помагаше да опознае сърцето й.
45
В една евтина мотелска стая близо до Грейт Нек, Лонг Айлънд, Тони Доранс крачеше напред-назад като животно в клетка.
Не можеше да повярва, че онова, което му се беше случило, е истина. Лесли! Лесли, след всичкото това време!
Усети странен прилив на енергия в тялото си, която го караше да се движи трескаво из стаята. Изпълваше го с почти болезнена екзалтация, която граничеше със страх.
Никога не е била толкова хубава, помисли си той. Наистина, не е била и наполовина толкова хубава, колкото в деня, когато я видя в къщата й в Джонсънвил.
В първия момент, когато застана на прага, преди да го е познала, както и той нея, тя го очарова. Дори и да не беше Лесли, неговата Лесли, той веднага щеше да си падне по нея и да направи всичко възможно да я накара да се срещнат.
Или поне така му се струваше.
Във всеки случай, сега я беше видял. Беше си чиста намеса на съдбата, че се срещнаха след всичкото това време. Нямаше никакво друго обяснение.
Срещата му с Лесли сякаш го събуди от дълъг сън. Видът й го накара да се опълчи срещу празнотата на целия си живот. И причината за тази празнота. Не беше случайност или лош късмет, че бе паднал толкова ниско през изминалите шест години както в професионалния, така и в личния си живот. Причината се криеше в това, че бе загубил Лесли.
В този първи миг, виждайки красивото й лице така сериозно, когато погледна към него през открехната врата, той осъзна от какво се бе отказал доброволно толкова отдавна, като я беше изоставил. Тя беше толкова специална, толкова изключителна още тогава — но самият Тони бе твърде млад, твърде незрял, за да си даде сметка какво съкровище притежаваше.