Сега магията на Лесли се бе върнала при него, но променена в нещо неописуемо от следите, които годините бяха изваяли върху лицето й. Тя излъчваше достойнство, родено от опита, отговорността и нещастието. Зрелост и женственост, от която дъхът му секваше.
Едва сега Тони разбра, че я обича, че я е обичал през цялото време и че бе чезнал без нея, сякаш лишен от собственото си сърце.
Едва сега Тони си обясни защо се бе похабявал с толкова жени и бе установил, че му е абсолютно невъзможно да ги приема сериозно. Разбра защо го отегчаваха толкова много, че беше принуден да предизвиква опасността във връзките си, често за своя сметка.
Всичко беше заради Лесли. Защото тя беше онази, единствената през цялото време, и той го е знаел със сърцето си, но не и с разума си. Изневерявайки на Лесли — колко ужасно престъпление му изглеждаше това сега! — той бе изневерил на собствената си съдба.
Тони си спомни нещо, което така удобно беше забравил през тези години — фактът, че бе дефлорирал Лесли, преди да я изостави. Споменът бе съпроводен с пристъп на чувство за вина. Но не по-малко силно чувство каза на Тони, че той неслучайно бе нейният първи любовник. Съдбата бе изисквала от него да я обича, да бъде нейният мъж още от самото начало. Защо иначе би му дала съкровището, което е отказвала на толкова други преди него?
Обзе го и друга емоция, не по малко силна от екзалтацията му. Чувството за безсилие. Не само по отношение на собствената му глупост, че така безразсъдно я бе оставил да се изплъзне между пръстите му, но и заради факта, че животът й бе продължил без него, тя беше омъжена и го беше забравила… или поне се беше опитала.
Той си спомни погледа й на безразличие, примесен с неприязън към миналото, което той представляваше. В края на краищата това бе минало, в което тя бе прелъстена и изоставена.
Видя, че съзнанието й бе обсебено от сегашния й живот и едва ли имаше време или психическа енергия да мисли за него. Малкото внимание, което му отдели, бе примесено с презрение.
И защо не? Той бе паднал твърде ниско. Днес той бе в положение, от което нямаше право дори да доближава Лесли, още по-малко да я моли да се видят. Времето бе променило всичко това. Тя бе омъжена жена с болен съпруг, за когото трябваше да се грижи. И гледаше на Тони с презрение и равнодушие.
Или не беше така?
Тони отново се замисли над очевидното безпокойство, което присъствието му й причини, когато го покани в къщата си. Изражението й, докато слушаше разясненията му за застрахователната полица, бе достатъчно красноречиво. То излъчваше стъписване, изумление… и още нещо.
Объркването в очите й издаваше въздействието, което появата му имаше върху сърцето и ума й.
Да, помисли си Тони. Това беше! Дори и след толкова години тя не беше успяла да го превъзмогне. Това бе тайното послание, което пулсираше в погледа й, въпреки престорената студенина и безразличие.
Беше сигурен в това.
Сега Тони закрачи по-бързо из мотелската стая, като си говореше сам от вълнение.
Ако Лесли все още не беше безразлична към него — както му подсказваха фактите или гордостта му — това можеше само да означава, че съдбата го бе изпратила тук съвсем преднамерено. Тя беше така нещастна без него, както и той без нея. За тях бе своеобразен грях, че се бяха разделили. В резултат на което нещастието бе сполетяло и двамата. И сега съдбата отново ги бе събрала, за да поправят този грях.
От друга страна, дори гордостта му не можеше да го заслепи за истината, която той така настойчиво се опитваше да отрече. Той бе изоставил Лесли преди години. И сега тя имаше свой живот без него. Имаше съпруг.
Да, това бяха пречки. Сериозни пречки. Нямаше да е лесно да я накара да разговаря с него, да го опознае отново.
Но нима съдбата вече не бе извършила чудо, като ги бе срещнала отново по този начин? Нима съдбата не бе свързала заплетените нишки на собствения му живот с нейното далечно съществуване, за да направи възможна тази съдбоносна среща? Това не беше ли чудо? И нима не оправдаваше известно усилие от негова страна да догони съдбата си?
В края на краищата днес той бе открил не просто жената. Това бе собственото му сърце. Собственото му спасение.
С тази мисъл Тони пресуши чашата с бърбън, който си бе налял от половинлитровата бутилка. Беше си я взел специално за това пътуване. Реши да излезе и да си потърси жена. Бурята в съзнанието му не можеше да се потуши с нищо друго, освен със сексуален акт с темпераментна жена, която щеше да прелъсти и чиято страст сам щеше да възпламени.