Джордан бе добър, внимателен съпруг. Но в поведението му към Джил нямаше копнеж или неутолена страст. Дори когато говореха и тя му разказваше нови неща за себе си — повечето от които, разбира се, лъжи — Джил виждаше, че той изпитва към нея просто вяло любопитство. Знаеше, че е доволен от нея сега, когато вече бяха женени, и това доволство нямаше да се наруши, ако тя не му беше разказала всички тези неща за себе си. Единственото, което го интересуваше, бе, че я притежава, че тя му принадлежи и е с него. Обвивката вече бе негова собственост; съдържанието не го интересуваше.
Огромната природна интелигентност на Джил, досега приспивана от фалшивото чувство за триумф, започна да й праща предупредителни сигнали, че се намира в по-дълбоки води, отколкото предполага. Нейният съпруг току-що бе промълвил: „Обичам те“ на някаква безплътна фантазия в мислите му.
Джордан Лазаръс никога не беше казвал „Обичам те“ на Джил Флеминг.
От онази нощ нататък чувствата й към Джордан се промениха съществено.
Тя вече не бе така самодоволна от завоеванието си. Струваше й се, че Джордан крие нещо основно от себе си, което тя изобщо не бе доловила.
Тя го притежаваше като прелъстителка, която бе открила слабото му място и го бе запленила с прелестите си. Но не го познаваше като човек. Отгатнала желанието му, тя не бе успяла да разгадае същностното у него.
Тази миниатюрна липса се превърна в песъчинката, около която у Джил започна да расте перлата на ревността.
Тя усещаше присъствието на друга жена в сърцето на Джордан не само от неговото изпълнено с копнеж „обичам те“, изречено в невинността на съня, но и в неговото твърде отвлечено доволство, когато беше със самата Джил. Сякаш тя бе някакъв опиат, който му бе необходим, за да уталожи болката по незримата жена, която бе загубил.
Тази мисъл караше Джил да се чувства по-скоро като пионка, отколкото като господарка на съдбата си.
Чувството определено не й харесваше.
Върна се от Гърция с добре замаскирани противоречиви емоции и побърза да окачи приятната, женствена усмивка за репортерите, които обсадиха нея и Джордан за интервюта.
Тя стана любимката на пресата, която отдавна се чувстваше потисната от безцветния брак на Джордан с Барбара Консидайн и сега искаше да отпразнува неговия романтичен съюз с една красива млада жена.
Джил даде много интервюта за това какво е да си съпругата на великия Джордан Лазаръс. Видя собственото си лице в най-нашумелите женски списания, а снимката на Джордан — във всички водещи бизнес издания. Господин и госпожа Джордан Лазаръс се превърнаха в любимците на Америка. Никоя двойка след Джак и Джаки Кенеди не беше печелила така категорично симпатиите на обществото.
Известно време Джил се наслаждаваше на цялото това внимание, криеше се зад маската на своя имидж и почти забрави за глождещата тревога, изтласкана в тайните кътчета на съзнанието й.
И тогава се случи друго неочаквано събитие, което строши огледалото на нейното щастие.
Напоследък Джил заспиваше все по-трудно.
Непрекъснатите й срещи с представители на пресата я изнервяха. Не й беше лесно понякога с часове да играе ролята, която изискваха от нея репортерите. Освен това се измъчваше от принудителната раздяла с Джордан, чиито дни бяха прекалено заети, тъй като той ръководеше „Лазаръс Интърнешънъл“ и освен това работеше върху своя проект за вътрешността на големите градове.
Въпреки това младоженците никога не пропускаха своята интимна вечеря, макар че доста често Джордан се прибираше късно. После се любеха. Нищо не се бе променило в личните им отношения след връщането им от Гърция. Бяха съпроводени от същата изпепеляваща страст на плътта, но Джил се чувстваше разделена от Джордан с този неизменен незрим параван, който й позволяваше да види лицето му, но не и сърцето му.
Установи, че започва да проявява към него някакво собственическо чувство, молеше го да прекарва повече време у дома, нежно го укоряваше за дългите часове, прекарани в офиса или на телефона. Очарован от нейната привързаност, той се опитваше да й отделя повече време. Но и тогава тя усещаше, че той се изплъзва между пръстите й. По този начин тяхната интимност служеше по-скоро да засили нейния копнеж, отколкото да го утоли.
Все по-често започна да страда от безсъние — оплакване, което до този момент тя не познаваше. Лежеше в огромното легло на Джордан, наблюдаваше го как спи, без да може да се унесе. Ставаше, вземаше приспивателно и отиваше в друга стая, за да изчака, докато лекарството почне да действа. Понякога сядаше в просторната всекидневна с мекия диван и абстрактните експресионистични картини. Друг път отиваше в солариума с неговия възхитителен изглед към Ийст Ривър и Рузвелт Айлънд.