Друга жена…
Джил се върна при креслото и поднесе снимката към лампата. Внимателно я огледа, като се опитваше да запомни чертите на момичето.
Но бе поразена не толкова от чертите, колкото от общото излъчване. Внушаваше младежка прямота и откритост, добро здраве и свеж хумор в съчетание с нещо фино и деликатно. Това бе момиче, в което нямаше нищо притворно, което щеше да бъде открит и страстен партньор в секса и в любовта — което със самата си уязвимост щеше да предизвика мъжкия респект.
Джил се опита да си представи по-ясно странното момиче, но образът непрекъснато се местеше и замъгляваше чертите й. Сведе поглед и осъзна, че собствените й ръце трепереха и не можеха да задържат снимката неподвижно.
Едва сега Джил си даде сметка защо. Тя се взираше в образа на жената, в която се беше превърнала с помощта на Джордан. Невероятно достоверен модел!
Не можеше да има никакво съмнение, абсолютно никакво. Онова, което Джил видя на снимката, не толкова върху лицето на момичето, колкото под него — деликатността, откровеността, силата на характера, гордостта, младежката уязвимост — цяла гама от качества, които се съчетаваха така безупречно, като нишките на огромен гоблен — това бе лицето, което самата тя създаваше инстинктивно, за да привлича Джордан непрестанно.
Обичам те.
Думите внезапно отекнаха в съзнанието й със звънка поетичност, която бързо стана злокобна. Тъй като едва сега Джил почувства със сърцето си, че Джордан я бе открил, ухажвал и накрая направил своя съпруга, защото тя му напомняше за това момиче.
По някакъв начин тази проста идея, която изобщо не бе притеснявала Джил във всичките й досегашни прелъстявания, която всъщност не й бе хрумвала, сега внезапно придоби огромна разрушителна мощ, енергия да попари, да изгори самата сърцевина на съзнанието й.
С треперещи пръсти тя вдигна томчето на Шекспир. Отгърна на любовните сонети, които се намираха в края. Проклинайки се, че е загубила къде точно е била скрита фотографията, тя я мушна между страниците.
Стиховете на един от сонетите се мярнаха пред погледа й, така странни в своята нежност.
Джил мушна снимката между страниците, затвори томчето и го върна на рафта. Отиде в банята си, намери шишенцето с приспивателни, взе едно хапче, после още едно.
Легна си и затвори очи. След секунди разбра, че тази нощ нямаше да спи. Присъствието на проклетата фотография в дома й беше като отрова в сърцето й.
Десет минути по-късно тя се върна в библиотеката, започна трескаво да разлиства страниците на томчето със сонетите, докато усмихнатият образ се появи отново.
Отмествайки поглед, така че да не гледа право в момичето на снимката, Джил си помисли, че Джордан ще се върне едва на следващия ден следобед. Това щеше да й позволи сутринта да направи копие на снимката в някое фотоателие и да остави оригинала на мястото му преди връщането на съпруга си.
В известен смисъл този план помогна на Джил да се овладее. Въпреки че идеята да размножи снимката й се струваше като опасно увеличаване на нейната сила, тя не можеше да устои на потребността да притежава собствено копие, за да може да я разгледа внимателно, да научи тайните й и може би да намери някакъв начин да се защити от нея.
Върна се в спалнята си. Повдигна две възглавници, за да се облегне на тях, светна лампата и се настани между завивките, все още със снимката в ръка. Погледна я спокойно. Планът за действие, който бе измислила, изглежда й помогна да овладее треперенето на пръстите си.
Остана така през цялата нощ. Двете приспивателни имаха въздействието на две глътки слаб чай. Когато зората се превърна в кехлибарено сияние зад прозорците и звуците на пробуждащия се град забръмчаха долу на улицата, Джил стана от леглото, взе си душ, облече се бързо и излезе от апартамента.
Снимката беше в чантата й.
47
Ню Йорк
През следващите две седмици Джил почти възстанови нормалното си състояние.
Имаше своята престъпна тайна, разбира се. Копието от снимката, която бе намерила в томчето със сонетите на Шекспир, бе грижливо скътано между личните й вещи. То сякаш упражняваше върху нея непреодолимо въздействие от скривалището си и непрестанно я привличаше като магнит. Но този ефект със сигурност остана незабелязан от Джордан, който изглеждаше в обичайното си благоразположение.
Животът продължи както по-рано. Прочутите младоженци бяха канени на безброй приеми и празненства, бяха посещавани от водещи фигури в правителствените кръгове и в света на бизнеса, знаменитости от всякакъв род и дори няколко чуждестранни държавни глави, които или имаха отношения с международната бизнес империя на Джордан или искаха да научат повече за проекта „Лазаръс“ с оглед на бъдещи подобрения в собствените им градове.