Това бе напрегнат, трескав живот, който даваше идеална възможност да заровиш собствените си проблеми под един милион дейности и задължения. И ако Джил имаше една тайна в повече, за нея това не бе нищо ново. През целия си живот тя пазеше в тайна дори собствената си душа. В тези свои умения тя бе ненадминат майстор.
Но после нещо се обърка.
Една нощ, след особено натоварен с работа ден, последван от делова вечеря в „Плаза“, Джордан си легна рано. Джил се мушна до него в единайсет и половина, но скоро си даде сметка, че няма да успее да заспи без лекарство.
Стана и отиде гола до банята. Взе шишенцето със силни приспивателни и оптимистично взе едно.
После съобрази, че ще мине поне половин час, докато усети въздействието му; сложи си бикините и обиколи тъмните стаи на апартамента. След като остана дълго пред панорамния прозорец, вперила поглед в Ийст Ривър и Рузвелт Айлънд, тя влезе без определена цел в библиотеката на Джордан и светна настолната лампа.
Огледа рафтовете с книги, търсейки нещо за четене. Повечето книги на Джордан й бяха малко отегчителни, тъй като тя не харесваше класиците. Но той имаше и съвременна проза, и дори някои криминални разкази, които тя бе чела с удоволствие в един дъждовен следобед.
Трите тома на Шекспир привлякоха погледа й. Тя видя този с любовните сонети и не можа да устои на изкушението да го вземе. Знаеше, че моментната снимка на красивото момиче е между задните страници, оставена там лично от Джил само преди две седмици.
Седна на коженото кресло, намери сонетите и прелисти страниците — първо лениво, след това по-припряно.
Дъхът й секна, когато осъзна, че фотографията бе изчезнала.
Озадачена, Джил затвори книгата и застина така, полагайки усилие да събере мислите си. Какво означаваше това?
Отново отвори тома и започна много внимателно да отгръща страниците една по една. Вече нямаше никакво съмнение. Снимката беше преместена.
По някакъв начин този факт бе така обезпокоителен за Джил, както и намирането на фотографията преди две седмици. Представи си как Джордан идва и благоразумно я прибира, за да я скрие някъде другаде.
Дали не бе пожелал да я погледне, докато Джил я бе отнесла да й направят копие, и бе забелязал, че е взета? Или може би бе сбъркала страницата, когато я бе върнала? Нищо чудно нарочно да е била сложена при точно определен любим сонет…
От друга страна, може би Джордан просто бе махнал снимката като предпазна мярка, без да е разбрал, че Джил знае за съществуването й?
Или някакво интуитивно чувство му бе подсказало, че съпругата му почва да става подозрителна — може би го е усетил в напрегнатото й поведение напоследък — и затова е преместил снимката, за да избегне неприятностите?
Каквато и да бе истината, Джил имаше особеното усещане, че изчезването на фотографията означава, че тя е разкрита.
Тази мисъл предизвика у нея тягостно чувство, нещо средно между отчаяние и отвращение, от което бракът започна да й изглежда по-фалшив и пародиен от когато и да било. С треперещи ръце тя затвори книгата и я върна на рафта.
После се върна в спалнята и спря за момент в банята да си вземе още едно хапче. Забеляза, че шишенцето е почти празно — явно трябваше да се обади на своя лекар да й поднови рецептата или да й предпише нещо по-силно.
Легна до Джордан и впери поглед в него. Красивото му лице за нея бе по-мощен опиат от приспивателното. Усети, че той сънува нещо, но знаеше със сигурност, че никога няма да разбере какво.
Обичам те.
Обърна се с гръб към него. Мисълта за тайния му живот, за скритите му емоции я влудяваха. Имаше чувството, че губи разсъдъка си. Само преди няколко седмици тази невидима негова сърцевина бе извор на безразличие и нищо повече, също като механиката на радиоапарат или вътрешността на тази сграда. Какво я интересуваха скритите същности на вещи и хора, след като получаваше от тях онова, което й беше необходимо?
Но сега вътрешният свят на Джордан й стана идея-фикс, отрова, която бе плъзнала по вените й. Въпреки че не можеше да я види или да я усети, тя вече бе част от нея. И той сигурно го знаеше. Не беше ли преместил благоразумно снимката, скрита между любовните сонети?