За Джил лицето на Джордан бе като откровение. Страстта бе променила чертите му така драстично, че той изглеждаше като друг човек. Обичайното му изражение на зряла компетентност бе изчезнало. Сега приличаше на малко момче. Желанието му беше абсолютно, всепоглъщащо и поради това някак свято. Не беше необходимо да си видял какво е ставало в каютата на тази яхта, за да разбереш, че това е любов, истинска и неповторима.
Старото треперене на ръцете й се появи отново и снимките се залюшкаха на бавни вълни, почти като онези, които поклащаха лодката на снимката. Тя си спомни усмивката на стюарда, който се беше припознал в нея, когато отидоха с Джордан на разходка с яхтата.
Това бе закачливият поглед на посветения в тайната, на човек, който покровителства красивата любов между двама души.
През онзи ден Джил бе отминала със смях неловкия епизод, останал толкова назад във времето. Дали беше така всъщност? Може би още тогава я бе извадил от равновесие. Нали само няколко минути след репликата на лодкаря, там долу в лодката с Джордан, след като потеглиха из пролива, Джил бе изпитала своя първи оргазъм в живота си. Една експлозия на страст, камбанен звън, оповестяващ края за нейния безгрижен полет по повърхността на собственото й „аз“ и отваряне на своеобразна врата-капан към мрачни дълбини, в които оттогава се луташе отчаяно.
Кал Уедърс седеше на креслото, без да промълви нито дума. Джил се запита дали изражението й не му издаваше тайните й. Но тя вече не се стараеше да скрива чувствата си. Истината се бе увила около кея като хищна змия, която искаше да й изтръгне живота.
Много по-късно, когато вече щеше да е загубила Джордан и да е видяла как собственият й живот приближава своя сетен миг, Джил щеше да погледне назад и да си спомни този момент, началото или може би краят на всичко: Кал, който безмълвно я наблюдаваше от мястото си, докато истината пронизваше всичките й маски и като от детски балон изпускаше въздуха на внимателно съградения й живот.
А това бе двойствена истина, започнала във външния свят и свършила в самата Джил. От една страна, снимките показваха, че страховете й относно непознатото момиче бяха основателни. Лесли Чембърлейн наистина бе притежавала сърцето на Джордан.
От друга страна, дори по-ужасен бе фактът, че неизвестният модел, на когото Джил бе подражавала от мига, в който бе срещнала Джордан — моделът, на когото бе почнала да прилича все по-обезпокоително, дори променяйки косата си като нейната, преобразена така, че да подведе бедния лодкар на юг, както бе подвела и самия Джордан — този модел бе Лесли Чембърлейн.
Иронията на съдбата не беше подминала Джил. Тя самата бе живото доказателство, че Джордан не е превъзмогнал Лесли и никога няма да го стори.
Кал казваше нещо, но Джил не го чуваше. Стоеше със снимките в ръце, но вече не ги гледаше. Беше вперила невиждащ поглед в стената над леглото. Беше загубила връзка със себе си и с онова, което я заобикаляше.
Накрая Кал се сбогува, явно с обещанието да й се обади отново. Тя не чу думите му. Гласът му потъна в нечовешкия тътен в нея — земетръсен грохот, който я разтърси до основи.
Няколко минути след като остана сама, тя усети, че се намира в банята и се взира в собственото си отражение отсреща в огледалото. Продължаваше да стиска снимките на Джордан с Лесли Чембърлейн.
Вече не разпознаваше лицето в огледалото. Беше й непознато — като образ в кошмар. Смътно си даде сметка, че врагът, от когото бягаше цял живот, още откакто бе малко момиче, сега се бе изправил срещу нея, след като я бе изчакал търпеливо да премине през всичките си приключения и победи, за да достигне до последната и решителна схватка. Този враг бе самата тя.
Нямаше накъде да бяга. Джил стоя дълго като хипнотизирана, вперила широко отворени очи в огледалото. Силната й воля започна да се разпада.
Чудовището отсреща в огледалото отново й кимна и пристъпи напред. Джил извика и се сви ужасена, изпускайки снимките в краката си. Твърде късно. Преобразяването беше извършено.
Когато напусна хотела няколко минути по-късно, никой не забеляза промяната.
49
Джонсънвил, щата Лонг Айлънд
Лесли беше в болницата и чакаше Рос да излезе от поредната серия неврологични тестове. Тези тестове, които изглеждаха доста безобидни, когато болничните специалисти за първи път запознаха с тях Лесли, сега придобиваха все по-зловещ смисъл. Заедно с рентгеновите снимки на черепа му, с електроенцефалограмите и данните от компютъризираната диагностика те бяха като становище на върховен съд. Лекарите ги изучаваха продължително и старателно, за да определят притока на кръв в мозъка на Рос и състоянието на когнитивната му функция. Един лош резултат от неврологичните тестове би могъл да означава, че Рос е прекарал допълнителни инсулти и че общата тенденция на мозъчната му функция може да се определи като затихваща.