В случай че се стигнеше до подобен извод, това щеше да означава невъзможност за по-нататъшно лечение. Медицинската наука нямаше оръжия срещу смъртта на мозъчните клетки поради липса на достатъчно кръвоснабдяване. Лесли бе разпитала подробно специалистите, които се грижеха за Рос, и въпреки че техният език бе труден за разбиране и отношението им към болния преднамерено успокоително, тя си даваше сметка, че те наблюдават за симптоми, според които състоянието на Рос става неизлечимо. Междувременно усилената работа по рехабилитацията продължаваше, но без всякакви гаранции за трайно подобрение.
Тъй че както обикновено днес Лесли беше на тръни. Вече бе направила неуспешен опит да се съсредоточи върху списанието, което четеше. Думите се размазваха пред очите й. Телевизорът в чакалнята гърмеше и играта, която даваха в момента, още повече й пречеше да мисли.
Внезапно нечий глас попита:
— Имате ли нещо против да го намаля?
Лесли вдигна поглед и видя млада жена, която й се усмихваше неловко. Беше облечена в джинси и плетена блуза. Сочеше гърмящия телевизор и я гледаше въпросително.
— Но моля ви, разбира се — отвърна Лесли. — Да ви кажа честно, направо ме влудява.
— И мен — каза момичето, стана и намали звука дотолкова, че той премина в неясно мърморене.
Зае отново мястото си и погледна към Лесли.
— Нова ли сте тук? — попита тя.
Лесли поклати глава.
— Съпругът ми идва вече шест месеца — отвърна тя.
Момичето кимна.
— А ние от две години. Баща ми е с инфаркт. Странно, че не съм ви виждала.
Лесли остави списанието си.
— Съпругът ми получи удар.
Момичето кимна.
— Повечето хора тук са с инсулт. Баща ми е изключение.
Лесли интуитивно хареса младата жена. Изглеждаше малко посредствена, необразована. Очевидно носеше перука, прекалено тъмна и не от най-високо качество. Освен това използваше твърде много грим. Възможно беше да е сервитьорка или касиерка. Но беше много хубава. А тревогата й бе така осезаема, както и тази на Лесли.
— Никога не съм мислела, че чакането може да бъде толкова ужасно.
— Знам какво имате предвид — усмихна се Лесли.
Момичето се премести с един стол по-близо и протегна ръка.
— Шийла — каза тя. — Шийла Фей. Приятно ми е.
— Лесли Уилър. Радвам се да се запознаем, Шийла.
— Мразя това място повече от всичко — каза момичето. — Винаги съм мразела болници. Мама почина в болница преди пет години. А сега и татко… Ужасно.
Момичето изглеждаше някак умозрително и това направи впечатление на Лесли. Явно беше интелигентна, въпреки липсата на образование.
— Съпругът ти в рехабилитацията ли е? — попита Шийла.
Лесли кимна.
— Иначе има физическа терапия всеки следобед — отвърна тя. — Но днес е тук за някои неврологични тестове.
— Ти пак си с късмет — каза момичето. — Поне се борите да се оправи. А при татко можем само да чакаме, нищо повече. Когато излезе оттук, ще го върна в социалния дом. Сега състоянието му е твърде тежко, за да прави каквото и да било.
Двете млади жени се впуснаха да обсъждат тревогите, свързани с болничния живот. Шийла Фей знаеше някои неща за инсултите, защото имала баба и дядо, които навремето ги прекарали. Дори дядо й бил още жив, макар че живеел в старчески дом.
— Нямах представа, че е толкова скъпо — оплака се тя. — Средствата от социалната и здравната осигуровка са капка в морето. Дядо получаваше пенсия от фирмата си, но тя не стигаше за нищо. С татко е същото. Другата есен ще ни се наложи да си го приберем вкъщи дори и да няма подобрение. — После погледна Лесли и попита: — А при теб как е?
— Е, Рос… това е моят съпруг… може да се грижи за себе си у дома. Но не може да шофира, тъй че аз го водя и го прибирам оттук. Имаме малка рекламна агенция в града и аз работя там. Той се опитва да помага, но не е лесно. — Тя въздъхна. — Просто трябва да правим каквото можем, това е.