Когато детективът се качи в колата си и потегли, Джесика Хайтауър безмълвно го наблюдаваше как се отдалечава нататък по алеята.
Тя седеше в лимузината си. Беше излязла от работа за около час, за да дойде тук. Само по една случайност забеляза навреме посетителя. Той бе първият, когото виждаше.
Джесика идваше поне два пъти седмично, понякога и по-често. Сякаш не можеше да се откъсне от гроба. Слагаше цветя и дебнеше за цветя, поставени от други.
Една неделя сутрин видя да пристига някакъв човек в черна лимузина, да оставя голям венец и да заминава. През следващите няколко недели се случи същото. Накрая тя съобрази, че това е един от служителите на Лазаръс, който има специално поръчение да идва тук и да оставя цветя.
Нито веднъж не видя самия Джордан Лазаръс. Вероятно бе твърде обсебен от своя нов живот, за да си прави труда. Или по някаква причина просто нямаше сили да понесе гледката.
Във всеки случай Джесика я понасяше. Всъщност тя не можеше дълго да остане далеч от гроба. И така този ден тя бе дошла както обикновено, отделяйки време в своята напрегната работна програма, за да види Джил.
Излезе от колата. Носеше й цветя. Приближи гроба. Зад гърба си долавяше тихото бръмчене на лимузината. А по-нататък — приглушеното жужене на града.
Застана пред плочата. На тревата лежеше мъничък букет, оставен от мъжа, който току-що си бе тръгнал.
„Джил Флеминг Лазаръс починала на 5 април 1980 г., съпруга на Джордан, майка на Мег“
Нямаше рождена дата. Точната дата нараждането на Джил не беше известна. Тя нямаше други близки, освен Джордан и малкото момиченце. По ирония на съдбата епитафията казваше всичко, което можеше да се каже почтено. А останалото бе твърде тайно, за да се запише на надгробен камък. Включително и Джесика.
Горката Джил! Паметта й щеше да бъде ограничена също като живота й. Никой не можеше да я оплаче както подобава, защото никой не я познаваше истински.
Но за Джесика Хайтауър Джил бе истинска жена, доказателство от плът и кръв, че животът си заслужава да се изживее, че за любовта никоя жертва не е прекалено голяма. Джесика я беше загубила, но никога нямаше да я забрави. И нищо друго в нейния именит живот не бе така истинско като Джил.
— Спокойни сънища — прошепна тя. — Обичам те.
Докато Джесика Хайтауър стоеше пред гроба на Джил Лазаръс, Барбара Консидайн седеше в своя кабинет в „Консидайн Индъстрис“, а на бюрото пред нея бе разтворен новият брой на „Ню Йорк Таймс“.
Съобщението за годежа на Джордан бе поместено скромно на страницата на светската хроника наред с други подобни съобщения, но една от секретарките педантично бе сложила знак с молив на първа страница, за да насочи вниманието на Барбара към съответната колона. Точно както самата тя бе постъпила преди време, за да насочи едни други очи към кратко съобщение от изключителна важност.
Сега този знак с молив като че ли представляваше нейната гибел. Защото, ако бе имала достатъчно самообладание да изчака своето време, вместо да се опитва да насилва ръката на съдбата, може би един ден отново щеше да стане госпожа Джордан Лазаръс.
Но любовта й я беше тласнала към отчаянието и тя се беше изложила на опасност, вместо да прояви търпение.
И като резултат бе загубила всичко. А Джордан щеше да получи онова, което бе желал през цялото време. Най-накрая щеше да получи своето щастие.
Съобщението не беше придружено със снимка на Лесли и Барбара беше благодарна на това. Видът на красивото лице, толкова честно и открито, щеше да бъде повече, отколкото тя можеше да понесе.
Въпреки всичко тя се чувстваше щастлива за Джордан. Съдбата дълго време го бе подлагала на изпитания, преди да му даде онова, което той сам си бе спечелил и заслужаваше. Съдбата бе използвала и Барбара, и Джил, разбира се, за да държи Лесли далеч от него. А тази продължителна раздяла бе донесла само беди на жените, които се изпречваха на пътя му — Барбара, която така отчаяно се мъчеше да го обича, без да му разкрива любовта си, да го задържи, без да му позволява да види решетките на своя затвор, и Джил, която се събуди за любовта едва когато разбра, че не може да притежава Джордан и която му роди дете от отчаяния си копнеж да стане за него онова, което никога не можеше да бъде.
Колкото до Лесли, тя вероятно бе показала безпримерна смелост в своя живот, скривайки от болния си съпруг голямата любов, която таеше в сърцето си. И за Джордан, разбира се, всеки ден далеч от жената, която обича, трябва да е било непоносимо наказание, изгнание от самия себе си.