Днес Бъд Оуънс имаше работа с още една персона от тоя род, тоя път кандидатка за работа. Казваше се Лесли Чембърлейн и тъкмо си беше получила отличната диплома от „Корнел“ факултетният й наставник, професор Джеймс Незбит, беше състудент на Бъд и някогашен колега от занаята.
Бъд Оуънс отмести поглед от привлекателната млада жена срещу него към папката пред себе си. После затвори папката и се облегна назад.
— Казах ви, че ще ви приема лично, понеже ценя Джим Незбит и съм работил с него. Той е опитен и си знае работата. Твърди, че от години не е срещал по-талантлив човек от вас. И аз му вярвам.
Лицето му стана по-сериозно.
— Но аз ще бъда откровен, госпожице Чембърлейн. Не обичам университетските таланти. Откакто съм тук, много като вас са идвали и са си отивали. Студентите по университетите си мислят, че рекламата е шега работа. Когато видят колко е тежко, се отказват и тръгват да си търсят друго.
Лесли не му отвръщаше. Просто го гледаше с откритите си умни очи.
— И още нещо — добави той с открита враждебност. — Нямам много доверие на представителките на вашия пол. Поне що се отнася до тая професия. Колкото и да са усърдни и компетентни, един ден се влюбват и не могат да работят както трябва. И без това рано или късно любовта слага край на работата — женитба, деца, напускане и така нататък. Рекламата е нещо, което изисква сто процента от времето на човек, трябва изцяло да й се посветиш. Не можеш да се издигнеш току-тъй. За всичко трябва да плащаш. Трябват години. За аматьори тук място няма.
Лесли продължаваше да мълчи. Гледаше безизразно, сякаш отказваше да се хване на въдицата, която той й хвърляше.
— Е? — запита той раздразнено. — Чухте ли всичко, което ви казах?
— Да, господине — каза тя. — Чух всичко.
— Вие какво ще кажете по този въпрос?
— Ако искате от мен това, ще ви го дам. Ако работата ми не ви задоволява, просто ми го кажете. Това е всичко, което мога да ви обещая, и то е всичко, което имам.
Бъд Оуънс не знаеше какво да прави. Още от минутата, в която това момиче влезе в стаята му с младото си лице, хубавото тяло и страхотното университетско досие, той бе настроен да не я хареса, дори да я ненавиди. Но смелостта, с която го слушаше, без дори да се опита да парира основателното му недоверие, силно го впечатли. Освен това зад тези странни очи явно имаше мозък. Не можеше да го отрече.
— Това може да не е достатъчно — започна той подозрително.
Тя продължаваше да го гледа право в очите. После добави:
— Що се отнася до това, че съм жена, страхувам се, че в рамките на едно интервю, не мога да приведа кой знае какви доводи, за да намаля опасенията ви. Ако имате такова отношение към жените, може би ще е най-добре е да вземете някой мъж. Ако трябва, ще си потърся работа другаде.
Тя млъкна. Той намръщено я огледа — внимателните очи, стройното тяло под изрядния делови костюм. Беше честна, амбициозна и надарена. Неизвестно защо, това ужасно го дразнеше. Бъд имаше опит с хората и чувстваше, че тя може да се окаже полезна за фирмата. Но никак не искаше да върви срещу собствените си предразсъдъци. Времето и извоюваните с труд успехи го бяха направили такъв.
Той отново я огледа. После стана, отиде до големия шкаф зад бюрото си, извади една дебела папка и я сложи пред нея.
— Я вижте това.
Лесли отвори папката. Вътре имаше поредица от печатни реклами за голяма компания за кухненско оборудване на име „Орора Аплайънс Корп“.
— Известно ли ви е това име? — попита Бъд Оуънс.
— Разбира се — кимна Лесли. — Компанията съществува отдавна. Доколкото знам, продуктите им са солидни и издръжливи. Баща ми има хладилник „Орора“ и откакто се помня, все си е там.
Бъд Оуънс се засмя и посочи към една от рекламите.
— Точно както се казва тук.
Лесли погледна към папката. Най-горната реклама й беше позната. „Орора Аплайънс Корпорейшън“ си служеше с нея поне от двайсет-трийсет години. Една съпруга-домакиня с престилка, застанала насред кухнята, подаваше на децата си пликчета със сандвичи за обяд. Лицето й бе озарено от любяща усмивка. От цялата реклама навяваше нещо старомодно.
В долната част се четеше следният текст:
„Орора Аплайънс Корпорейшън, където надеждността е традиция“.