В приемната си в „Орора“ той държеше портрет на Клер като млада в цял ръст и не искаше и да чуе да го смени с нещо друго, недотам лично. Почиташе паметта на жена си, понеже тя бе единственото човешко същество, на което бе вярвал и което сериозно бе уважавал. На портрета тя бе облечена с бледоморавата атлазена рокля, която той толкова харесваше, понеже цветът й хармонираше със зелените й очи.
Когато видя за първи път Лесли Чембърлейн, той сякаш съзря покойната си съпруга, излязла от гроба, как му се усмихва с бляскави очи и го очарова с провинциалната си чистота и острия си ум. Още повече че Лесли уважаваше предаността му към родната земя. Тя самата бе родом също от такова място. В нейно присъствие той чувстваше, че принадлежи повече от всякога на град Орора, щат Минесота, и не трябваше да го жертва, за да се състезава в модерния свят.
Сега той вдигна чаша в чест на Лесли.
— Нека го кажем открито, мила моя. Не ние. Ти им показа.
Лесли се усмихна. През изминалите седмици двамата с Бартън Хатчър необичайно се бяха сближили. Тя се чувстваше почти като негова дъщеря. Той наистина я харесваше, а резкият му тон и привързаността му към родното градче я изпълваха с истинска обич към него.
Тя си припомняше тези седмици и се чудеше коя от използваните тактики бе излязла най-успешна. Дали новото фирмено име? Или пък текстът? Или идеята й да се види лично с Хатчър?
Дали пък не бяха проучванията за личния му живот и за брака му, които направи преди срещата? Та нали затова, преди да се появи за първи път в кабинета му, специално се среса така, че да прилича на покойната му жена от любимия му портрет, и си облече бледоморава рокля?
Кой знае?
Когато се отдаваш стопроцентово на нещо, всяка подробност може да се окаже решаваща.
10
Детройт
Юли 1971 г.
Рои Инглиш бе голям началник, свикнал да става неговата воля.
Работеше в „Континентал Продъктс“ от десет години. Преди това бе работил като заместник-президент на фирма за строителство и вътрешна архитектура, собственост на бившия му тъст. Когато се разведе, Рой веднага напусна работа, понеже не искаше да говорят за него, че зависел от бащата на жена си.
Беше горд и работеше здраво. Още през първите си две години в „Континентал“ се прояви като незаменим сътрудник, като непрекъснато смайваше дирекционния съвет с десетки творчески предложения в най-различни области: маркетинг, нови продукти, финансиране и мениджмънт. Тогавашният президент, Хю Дилър, го направи свое протеже и когато се пенсионира и стана член на съвета, Рой се издигна като заместник-президент по финансовите въпроси и стана, по единодушното мнение на всички, най-силният човек във фирмата.
Рой бе предан на фирмата и безпощаден към колегите си. Затова новите му началници го направиха свое вярно куче. Когато нечия работоспособност застрашително намаляваше, когато нечий личен живот започваше да влияе на професионалните му интереси или пък имаше опасност от снижаване на продуктивността, така необходима за една конкурентоспособна фирма, шефовете пускаха в ход Рой Инглиш.
Тогава Рой се заемаше с проявите на набедената жертва, при необходимост започваше да шпионира личния й живот, написваше студен и безсърдечен доклад до съвета и накрая получаваше задачата да уволни злощастника. Последното не се нравеше особено на Рой. Но пък не му беше и неприятно. Той никога не уволняваше незаслужено. Отчаянието и умолителните погледи в очите на жертвите му го караха да изпитва радостната тръпка на властта, понеже знаеше, че самият той никога няма да пострада като тях. Винаги щеше да бъде на върха.
Приятелят му Харли Шрейдър бе дошъл заедно с него от старата фирма. Бяха близки още от следването и продължаваха да си споделят всичко и да играят заедно голф. Познаваха се толкова добре, че нямаха нищо скрито един от друг. Харли не беше амбициозен като Рой. Беше компетентен ръководител, но му липсваше оригиналност.
Рой свърза Харли с жена му Джин, с която навремето самият той бе ходил — факт, който Харли сякаш приемаше много добре, понеже от сватбата си насам непрекъснато се шегуваше незлобиво по този въпрос.
Харли от години многократно и безпардонно изневеряваше на Джин и Рой знаеше за това, понеже в името на компанията го държеше под око, точно както държеше под око всички останали.