— Невъзможно е да сте виновна вие! Имате вид на дама, която е у дома си и знае къде отива. А аз тук съм чужденец.
Лесли не отвърна. Очите му я галеха някак прекалено вещо. Това й се стори доста самонадеяно, затова не отвърна на усмивката му.
— Е, след като установихме това, смятам, че мога да ви попитам за някои указания. Опитвам се да намеря стаята на Остин Бейли, но досега нямам много късмет.
— Остин Бейли? — повтори Лесли. — Той е във финансов отдел. Последният етаж, на края на коридора. Не съм сигурна в номера на стаята…
— Това ми е достатъчно — отвърна непознатият. — Благодаря ви. И извинявайте за злополуката.
— Да… извинявайте… — Лесли нетърпеливо натискаше копчето на асансьора. Искаше да се махне оттук и да си върши работата.
Докато чакаха асансьора, и двамата мълчаха. Лесли бързо пъхаше материалите в куфарчето си. Чувстваше как непознатият я оглежда със същото забавно пламъче в очите. Чувстваше се неудобно и с нетърпение очакваше да дойде асансьорът.
— Сигурна ли сте, че ви няма нищо? — попита той, очевидно доволен от принудителния им престой заедно.
— Да! — отвърна Лесли. — А вие?
— Както си бях и преди — каза той.
Най-после асансьорът пристигна и от него излязоха забързано пет-шест души. Лесли и непознатият влязоха. Лесли се протегна, за да натисне копчето на своя етаж, но неговата ръка я изпревари и за миг пръстите им се докоснаха.
— На кой етаж сте вие? — попита той и натисна „шести“ за себе си.
— Четвърти — отвърна тя. Още усещаше парването от докосването на ръката му.
Асансьорът сякаш пълзеше нагоре. Когато стигна до четвъртия етаж, Лесли погледна безизразно към непознатия и тръгна бързо към стаята си.
Следобедната среща се оказа по-трудна, отколкото Лесли предполагаше. Клиентът — производител на полуготови храни, категорично отказваше рекламната кампания, над която Лесли толкова се бе мъчила през последния месец, въпреки че на първата среща подкрепяше възторжено идеята й. Възраженията му бяха почти безсмислени и Лесли не можеше да разбере какви промени в концепцията очаква от нея.
Срещата приключи след множество безплодни спорове. Лесли вече се чувстваше изморена и с нетърпение чакаше да се върне вкъщи и да вземе топла вана, преди да продължи с недовършения проект. Искаше й се да е петък. Оставащите до края на седмицата дни заплашително я дебнеха като минно поле, пълно с неизвестност.
Тя тръгна с асансьора надолу, натоварена с куфарчето си и с две дебели папки. Когато вратите се отвориха на партера, тръгна бързо да излиза и се блъсна в някого. Когато го видя, на лицето й се изписа смущение.
— Пак се срещнахме.
В коридора стоеше непознатият от обедната почивка и й се усмихваше. За свой най-голям ужас тя забеляза, че на брадата му — точно където го беше блъснала с чело, имаше лека превръзка.
— О… да — отвърна, опитвайки се да си наложи същия израз на хладно безразличие както преди. Но когато погледна красивото му лице, изведнъж си даде сметка, че целия следобед неволно се е сещала за него. Мъчеше се да мисли за работата си, но тъмните очи на непознатия я следваха изпитателно през всичкото време.
— Все още ли сте добре? — попита я той. — Не ви ли се вие свят от удара?
Тя поклати глава.
— След като съдбата е решила да ни сблъсква — започна той, — поне да знаем с кого се сблъскваме. Аз се казвам Тони Доранс. Районен директор по продажбите в „Прайс Дейвис“, Атланта. Приятно ми е да се запознаем.
— Лесли Чембърлейн — каза тя. — Работя тук като отговорник по поръчките.
— Радвам се, че се запознахме, Лесли.
Двамата замълчаха. Служещите от „Огълви, Торп“ минаваха край тях и се отправяха към паркинга. Лесли се чувстваше като парализирана от настойчивия поглед на непознатия. Черните му очи я хипнотизираха. Смееха се, но в тях имаше и друго — нещо ужасно вещо и свойско, което я изучаваше цялата. Искаше да избяга от него, но нещо я караше да стои като закована. Обля я вълна от умора. Дори не можеше да превъзмогне този поглед, който ги свързваше в едно.
— Е, след като на практика два пъти ви раних, смятам, че не можем повече да се борим със съдбата. Трябвало е да се срещнем — нека го направим на приятелска основа. Ще вечеряте ли с мен?
Лесли отново се опита да си наложи хладна усмивка, която някак не се получаваше.
— Няма да мога, заета съм. Но ви благодаря за поканата.