Веднъж след успешната реализация на нейна идея, която бе допринесла за отдела, публикуваха снимката й в едно циркулярно писмо на компанията и той си даде сметка, че видът й е като на най-обикновено двайсетгодишно момиче. Това го учуди, понеже в неговото въображение тя отдавна бе приела образа на единствената и несравнимата, на тайнствена нимфа, пред която всички останали бледнееха.
По същия начин, когато веднъж я гледаше, както бе застанала до своя колежка, то й откри за най-голяма своя изненада, че е доста висока — към метър и седемдесет. Това отново го учуди, понеже, когато си мислеше за нея, винаги го очароваха тъкмо крехкостта й и нежната миниатюрност на тялото й.
Тогава той престана да се мъчи да разгадае несъответствието между Джил, която обичаше, и обикновеното момиче от плът и кръв, каквото тя бе за всички останали. Създанието, което владееше сърцето му, идваше от друг свят и съществуваше само за него и за неговото желание.
Някъде беше чел, че по някаква странна ирония на съдбата човек не притежава физически нищо. Тази мисъл бе изключително вярна в случая с Джил. Колкото повече получаваше от нея, толкова повече я искаше. Желанието му се подхранваше от собственото му удовлетворение и с всяка изминала седмица ставаше все по-прекрасно и по-неконтролируемо. В края на краищата той достигна до състояние на непрестанно опиянение, направо беше като в транс.
Тъкмо поради тази неяснота около Джил, поради тайнствеността, която забулваше всичко около нея дори и в най-интимните им моменти, Рой скоро започна да мисли да се ожени за нея.
Имаше нещо обаче в тази нейна потайност, което му пречеше да поиска ръката й. Джил задържаше толкова в себе си, че му оставаше напълно чужда. Той имаше чувството, че всъщност не я познава. Страхуваше се, че ако й направи предложение, всичко ще пропадне.
И все пак не можеше да живее без нея. Нито можеше да рискува да я остави сама на тоя свят, понеже само при мисълта, че я докосва друг мъж, направо подлудяваше от ревност. Тя беше неговото момиче, неговото дете, неговата жена. Никога нямаше да бъде в състояние да я дели с другиго.
Самата мисъл, че може да е водила полов живот, преди да го срещне — мисъл, която сама по себе си бе напълно естествена — го изпълваше с такава мъка, че всеки път, когато му дойдеше наум, той я пропъждаше. Не се и осмеляваше да срещне очи в очи тази проста реалност, понеже тя бе като отрова, пагубна за любовта му, дори и за разума му. Рой се бори със себе си в продължение на няколко седмици, преди да събере смелост. Тогава купи скъп диамантен годежен пръстен, даде го на Джил в нейния апартамент и поиска ръката й.
Когато тя му каза, че й трябва време, му стана тежко, но не се изненада много.
— Това е важно решение. Няма да бъде честно нито спрямо теб, нито спрямо мен, ако го взема набързо — каза тя.
Заболя го от това, че не прие веднага, и все пак тази нова проява на самоуважение от нейна страна то изпълни с гордост.
Тя усети, че отказът й го е обидил и в очите й блесна малко пламъче. После прошепна:
— Хайде да отидем… знаеш къде.
Половин час по-късно Рой прегръщаше голото й тяло. Беше благодарен и на това, което тя му даваше, и си казваше, че трябва да бъде търпелив и да чака.
Някъде по това време Джил започна да му подхвърля, че в компанията го прекарват.
Още преди пет години той имаше възможност да подаде кандидатурата си за президент, но тогава реши да изчака от страх, че внезапните действия могат да настроят някои от членовете на съвета срещу него. Искаше, преди да пристъпи към каквото и да било, компанията наистина да почувства, че й е необходим. Но Джил му изтъкваше, и то напълно уместно, че е затънал в ролята на надзирател, че се занимава само с оправяне на неприятни проблеми, докато други, и то много по-малко способни от него, взимат ключовите решения и прибират големите заплати. Рой стоеше далеч по-високо от всички тези мъже и по въображение, и по способности, но по отношение на амбицията беше доста изостанал. Беше време нещата да си дойдат на мястото.