Началниците, които подготвяха изкачването му на президентското място, все още се срещаха с него по събрания, обеди и на частни разговори във връзка с този въпрос. На вид той бе все така проницателен и съсредоточен в текущата работа.
Тогава настъпи всеобща изненада.
Шест месеца след уволнението на Джил Флеминг, точно когато се очакваше да заеме мястото на Боб Пъркинс и да стане президент, Рой ненадейно пое ръководството на фирма за комуникационни средства в Северна Каролина. Мястото беше добро, а и по-високо стъпало от поста му в „Континентал“.
Рой така и не обясни на никого от колегите си взетото решение. Сбогува се с всички сдържано, даде прощални подаръци на двете си приятелки, с които изобщо не се беше виждал през последните шест месеца, продаде блока, в който живееше, напусна града и никой повече не чу за него.
Известно време приятелите му се чудиха защо толкова се беше борил за президентското място, за да се откаже от него точно когато му го даваха на поднос. После, както става в света на бизнеса, престанаха да мислят за него, понеже бяха твърде заети с мисли за собственото си бъдеще.
Никой, нито дори Харли Шрейдър, който по ирония на съдбата след напускането на Рой остана в компанията (вероятно тъкмо благодарение на него), нито за миг не си помисли, че студеният и безмилостен Рой Инглиш може да е напуснал „Континентал Продъктс“, понеже просто не е могъл да понесе мисълта, че ще стои в сградата, където е срещнал Джил Флеминг. Мъката му бе твърде голяма.
В края на краищата Рой беше мъж като всички останали.
19
Чикаго, 21 февруари 1972 г.
„Мили Тони,
Нямам думи да изкажа колко е силна любовта ми към теб.
Много ми липсваше през последните седмици. Никога не съм мислила, че мога толкова да страдам.
Обичам те, скъпи! Обичам те и ми се иска да ти го казвам непрекъснато! Съзнанието ми е изпълнено единствено с теб.
Всяка нощ лежа будна и си мисля за теб — къде си, какво правиш, какво чувстваш. Образът ти кара сърцето ми да страда и същевременно да пее.
Цял живот чаках да дойде любовта и ето че ти се появи. Никога не съм вярвала, че мога да се отдам някому тъй цялостно! Но сега знам, понеже се случи. Знам, че те обичам и ще те обичам винаги.
Понякога ми се струва, че те познавам по-добре от самата себе си. Чувствам, че ме притежаваш и искам да бъде така. Аз вече не съм същата, а и не желая да бъда каквато бях преди. Не и без теб.
Когато си мисля за детето, което един ден ще имаме, чувствам такава празнота, такъв копнеж по теб! Не мога да дишам, когато те няма.
Винаги ще обичам, само теб. Никога няма да чувствам същото, както сега. Никога, никога, никога!
Не мога да дочакам да те видя отново. Без теб не съществувам. Мога единствено да мечтая за теб. Без теб съм като изгубена.
Моля те, ела бързо! Чувствам допира на тялото ти! Не ме карай да чакам!
Обичам те!“
Лесли четеше и не можеше да се начуди на романтичните си излияния. Сякаш всичко това бе написано от някой друг.
Беше го писала преди седмица и тогава реши да не го изпраща. Силата на любовта й я плашеше. Страхуваше се, че ако той го прочете, ще си каже, че е полудяла и няма да се отнася към нея както преди.
Но Лесли чувстваше, че наистина не е на себе си. Не беше виждала Тони от три седмици той бе заминал в дълга командировка и нямаше време да дойде да я види.
И все пак рано сутринта на следния ден щеше да долети при нея, за да я отведе в съвета и да сключат граждански брак. Всичко щеше да е много скромно. Меденият им месец в северен Висконсин щеше да започне още същата вечер. А тя щеше да се казва госпожа Антъни Доранс.
Той й се обаждаше всяка седмица, за да говорят за сватбата. Щяха да го направят тайно. И двамата смятаха, че традиционната церемония само ще опошли любовта им. Искаха да се врекат един на друг, преди да са казали на който и да било, че ще се женят.
Лесли изпитваше угризения от това, понеже чувстваше баща си много близък и й се искаше да му представи годеника си и да получи благословията му, преди да се ожени.
Предприемайки тази важна стъпка, без да сподели радостта си с него, тя сякаш извършваше предателство спрямо Том Чембърлейн. От друга страна, в любовта й към Тони имаше нещо тъй тайно, тъй романтично, че това й се струваше единственото правилно решение. През последните три месеца с Тони се срещаха на едно невероятно, приказно, неземно място. Тайнствеността на това приключение й допадаше и самият факт, че всичко се развива далеч от служебния и семейния й живот, я изпълваше с трепет.