Струваше й се напълно естествено, че дебелият фотоалбум, документиращ собственото й минало, завършва с няколко ценни спомена за времето, прекарано с Тони. Понеже Тони продаваше на цялото й минало нова окраска, ново значение. Освен това Тони беше нейното бъдеще.
И ако тя чувстваше някъде дълбоко в сърцето си, че изпитвайки тези чувства, изневерява на миналото си на това, което е била, което е уважавала и за което се е борила през всичките тия години, то тези последни скрупули постепенно изчезваха, изпепелени от огъня, който я изгаряше отвътре.
Лесли затвори албума, сбогува се с бледия си, самотен силует от миналото и зачака Тони Доранс, който щеше да доизвае образа на новата Лесли Чембърлейн.
Оставаха й само няколко часа. После щеше да бъде негова. И всички банални тревоги и съмнения, мъчили я в миналото, щяха да бъдат забравени, както момиченцето от снимките — момиченцето, което вече от много години не съществуваше.
Лесли стана и за двайсети път отвори малкия куфар, в който бе приготвила нещата си за пътуването. В него имаше семпла, но изящна булчинска рокля, купена от един от най-скъпите магазини на Мичиган Авеню.
Утре щеше да я облече.
За най-голямо свое учудване Лесли спа през по-голямата част от нощта. Събуди се рано, оправи леглото си и подреди някои последни неща в апартамента. После закрачи напред-назад и зачака, поглеждайки от време на време към часовника си.
Издържа до седем и половина. След това се обади на летището, за да се увери, че полет 47 няма закъснение. С радост научи, че няма, и не можа повече да издържи. Заключи апартамента, пъхна куфара в багажника на колата и потегли към летище О’Хеър.
По пътя пресече шосето за центъра на града, което водеше към „Огълви, Торп“. Беше напълно спокойна за работата си в службата. Всичките й поръчки бяха в ред. Отне й доста време, понеже един добър работник в рекламата никога не прехвърля отговорността за творческите си задачи на другите.
Наложи се да изпипа всичко до най-малките подробности, така че творческото решение на трите основни поръчки беше налице. През следващите две седмици помощниците й безпроблемно щяха да ги движат.
Тя остави колата на паркинга на летището и отиде в зала „Пристигащи“. Намери номера на изхода за полет 47 и се запъти към него.
Оставаха още четирийсет и пет минути. Тя си купи едно списание и седна в чакалнята, прелиствайки страниците, без всъщност да ги вижда. Не беше яла нищо тази сутрин, но вълнението й бе толкова силно, че изобщо не чувстваше глад.
Постепенно чакалнята се изпълни — надойдоха роднини и близки на пристигащите. Лесли ги огледа. Имаше майки, успокояващи лудуващите си деца, младежи, застанали до родителите си със заучени пред огледалото небрежни пози, една неспокойна и смутена млада жена, която явно чакаше мъжа или годеника си.
Всички присъстващи изглеждаха външно спокойни, но зад привидното безразличие по лицата им Лесли отгатваше нетърпението, с което очакваха обичните си същества. И тя се почувства свързана с тях по собственото си, почти мъчително очакване на новия си живот.
Накрая самолетът се приземи. Струваше й се, че минава цяла вечност, докато стигне до ръкава, докато най-после вратите се отвориха убийствено бавно. Пътниците започнаха да се точат. Лицата на хората в чакалнята започнаха да се променят, озарени от радостта, че разпознават близките си и те пресрещаха пристигащите, за да ги прегърнат.
Всичко се развиваше ужасно бавно. Пътниците излизаха един по един — струваха й се поразително различни не само по външност, но най-вече понеже в нито един от тях не разпознаваше Тони.
Лесли продължаваше да чака. Потокът от хора се сгъсти и се превърна в бавно движеща се вълна. Коридорът се изпълни с пристигащи, натоварени с ръчен багаж, куфарчета и пликове с покупки. После тълпата постепенно изтъня. Сърцето на Лесли биеше до пръсване. „Тони навярно е вече на няколко крачки, на няколко секунди от тази врата!“
Но пристигащите се разреждаха все повече и повече, а посрещачите намаляваха и намаляваха. Накрая се появиха две стюардеси, които бутаха колички с пътническите си чанти. После излязоха и пилотите и отминаха покрай нея.
Лесли остана сама в чакалнята.
Трябваше да минат две мъчителни минути, за да осъзнае най-после, че Тони не е между пристигналите. За миг я обзе паника, после отшумя, тъй като здравият й разум започна да си задава логични въпроси: „Дали не е изпуснал полета? Дали не се е забавил поради работа? Дали не се е обадил вкъщи и не я е изпуснал, понеже подрани за летището?“.