Тя стана, тръгна делово към информацията на съответната авиокомпания и попита дали няма съобщение на нейно име. Такова нямаше.
Остана още известно време на терминала, мислейки, че съобщението може да пристигне всеки момент. Накрая реши да не чака повече. Върна се на паркинга, влезе в колата и си тръгна за вкъщи.
Куфарчето остана в багажника на колата, а тя влезе в апартамента, който й се видя необичайно безличен и запуснат, въпреки че го бе напуснала само преди два часа.
Седна до телефона. Набра номера на апартамента на Тони в Атланта. Никакъв отговор.
Тогава се сети за компанията, в която той работеше. Едва в този момент си даде сметка, че никога не й е давал служебен телефон. Казваше й, че било безсмислено да се опитва да го търси в компанията, понеже никога не бил там. Навремето това не я учуди. Сега обаче се налагаше да се обади в „Прайс Дейвис“.
Дадоха й номера от службата за междуградски услуги. Тя внимателно го набра, понеже бе напълно нов за нея.
Отговори й далечен глас.
— Прайс-Дейвис. Какво обичате?
— Моля ви, опитвам се да се свържа с господин Тони Доранс. Мисля, че е в дирекция Продажби. Съжалявам, но не мога да ви дам повече подробности. Бихте ли проверили в указателя си, за да ме свържете с него?
— Един момент.
Настъпи дълга пауза. Лесли нервно потупваше с крак и барабанеше по масата. Отново я обхващаше паника, но тя храбро се бореше с нея и мислеше за Тони и за любовта им.
Накрая гласът отново се обади.
— Ало?
— Да, слушам ви! — усмихна се нервно Лесли.
— За съжаление няма такъв, госпожице. Проверих целия вътрешен указател. Няма Тони Доранс. И все пак ми се струва, че човек с такова име работи в продажби известно време, може би година и половина, и миналата есен напусна. Вече не работи при нас.
Лесли изумено мълчеше. После попита:
— А… на каква длъжност беше?
— Не мога да ви кажа, госпожице. Мисля, че отговаряше за продажбите.
— Да, благодаря ви.
Лесли остави слушалката. Пръстите й трепереха. Вече знаеше, че нещо не е наред. Изведнъж започваше да вижда в нова, ужасна светлина лудите чувства, които я изпълваха от няколко месеца и гордо отказваха да се впишат в реалния живот. През цялото това време тя бе живяла като в транс. Сега изведнъж булото се вдигаше и грубата реалност се стоварваше върху нея с цялата си тежест.
Тя отново набра „Прайс-Дейвис“ и поиска началника на Личен състав, дирекция Продажби.
— Личен състав, какво обичате?
— Ало — започна Лесли, опитвайки се да звучи делово. — Тук е госпожица Уегърби от „Огълви, Торп“. Опитваме се да обработим документите на един кандидат за работа на име Тони Доранс, а още не сме получили досието му от вас.
— Доранс? — В гласа на мъжа се прокрадна нотка на нещо уклончиво, което не убягна на Лесли.
— Да, Антъни Доранс. Бихте ли ми казали например, защо договорът му е бил прекратен?
— Момент, моля.
Мина известно време.
— Ало? Документите са при мен — чу се отново мъжкият глас. — Казвате, че не сте получили екземпляр? Бихте ли ми дали адреса си?
Лесли даде собствения си служебен адрес. Любопитно й беше да види досието. После каза:
— Знаете ли, в момента доста бързаме. Имаме няколко кандидати за това място. Просто исках да знам дали става дума за обикновено прекратяване на договор, или е имало причина. Или може да ми прочетете по телефона мнението на вашия отдел. Това много ще ни улесни.
— Да ви кажа откровено, в досието няма мнение — отвърна той. — При създалите се обстоятелства решихме, че така ще направим услуга на Тони. Знаете ли, Тони имаше качества на добър търговски посредник, но същевременно беше много ненадежден. Връщаше се от командировки с по цели седмици закъснение, без да дава никакво обяснение. Понякога сключваше фантастични сделки. Друг път така подлудяваше клиентите, че те напълно прекъсваха връзките си с нас. Имаше също… как да ви кажа, на него изобщо не можеше да се разчита. Затова се наложи да го уволним.
По тона му Лесли отгатна, че има и нещо друго, което той премълчаваше. Но вероятно беше твърде деликатно за телефонен разговор. И явно тъкмо затова не беше и в досието. Може би ако на мястото на Лесли беше някой мъж, мъжът отсреща щеше да го каже.
— Много ви благодаря за откровеността — каза тя. — Значи ще ми изпратите досието.