— Ще го пусна със следобедната поща — отвърна той. — Съжалявам, че не можах да ви бъда по-полезен.
— Напротив — увери го Лесли. — Тъкмо от това имах нужда. Още веднъж благодаря.
И тя затвори.
Лесли седна на дивана и дълго остана така, загледана пред себе си. Минутите течаха. Тя дори не можеше да мисли. Мозъкът й се разяждаше от нещо дълбоко, което нито изкристализираше, нито допускаше появата на други мисли.
След още един час почувства глад. Цял ден не беше яла нищо, а беше почти обяд.
Отиде в кухнята и си направи сандвич. Поднесе го към устата си и почувства такова гадене, че й се зави свят. Тогава го хвърли в кофата за боклук. После си направи чаша чай, сложи я на масичката пред себе си и го загледа как изстива. Погледна кухненския часовник. Наближаваше един.
Следобедът се заточи мъчително бавно. Струваше й се безкраен. В апартамента беше тихо като в гробница.
Лесли поседя в кухнята, после се върна в дневната и накрая отиде в спалнята и легна на леглото си, вкусвайки от мъката на всеки миг, мъчейки се да осъзнае случилото се.
Една част от съзнанието й бе погълната от тягостното очакване, че всеки момент телефонът ще звънне, че на вратата ще се почука и целият този кошмар ще свърши, понеже Тони ще бъде до нея, готов да се ожени за нея и да премахне мъката й. Съпротивата на собствената й надежда направо я разкъсваше.
Но останалата част от съзнанието й знаеше истината.
Тя прекара целия ден в очакване. В полунощ заспа, както беше облечена, без да се завие. Не чувстваше абсолютно нищо. Мислите й направо не достигаха до нея. Единствената реалност бе самотата й.
Навън в колата се намираше багажът й — някои дрехи, тоалетни принадлежности, булчинската рокля и надеждите й.
В събота сутринта тя започна да мисли за належащи неща. Стана, взе душ и старателно се среса й гримира. Изяде купичка ядки с мляко, пет минути след това повърна всичко в тоалетната и изчака един час, след което се опита да яде отново. Този път бульонът остана в стомаха й.
Прекара целия уикенд в апартамента, потънала в мисли. С безкрайно търпение обмисли случилото се и последствията от него. Разгледа възможността да продължи живота си така, сякаш Тони никога не се е появявал. Можеше чисто и просто в понеделник да се върне на работа, да се заеме отново с основните поръчки и да се опита да забрави.
Но тя знаеше, че това е невъзможно. Промяната, настъпила в нея, нямаше да го позволи.
В понеделник сутринта, решението беше в главата й. Обади се на Бъд Оуънс в „Огълви, Торп“ и му каза, че напуска. Щяла да изпрати човек да прибере нещата й. Бъд беше изумен и не можеше да разбере. Тя спокойно му каза, че са й предложили друга работа.
Още преди обяд в понеделник каза на хазяина си, че напуска! Набързо уреди един съсед да купи мебелите й. Напълни два куфара с най-необходимите си лични вещи. Останалите си дрехи и притежания изхвърли.
В един от куфарите беше албумът със снимките. Най-отзад бяха неизпратеното писмо до Тони заедно с няколкото негови снимки и спомените от връзката им. В бързината да напусне града не й остана време да се сети да изхвърли малките, но красноречиви доказателства за голямата й любов.
В седем часа вечерта в понеделник седна в колата, дори без да вземе карта, и напусна Чикаго. Не знаеше къде отива. Но за пръв път от месеци, дори от години насам знаеше откъде се връща.
И най-важното, знаеше с какво е заплатила пътуването.
Лесли беше бременна.
20
Ню Йорк
На 15 март 1972 година се проведе отдавна отлаганото събрание на акционерите на „Лазаръс Интърнешънъл Инкорпорейтед“.
Джордан Лазаръс беше като на тръни. Беше направил всичко в рамките на човешките възможности, за да убеди собствениците да не приемат примамливата оферта на Виктор Консидайн. Разпращаше им писма, в които описваше голямото бъдеще, очакващо „Лазаръс Интърнешънъл“ като независима корпорация и неизбежните катастрофални резултати от поглъщането от „Консидайн Индъстрис“.
През тези последни трескави седмици той напразно очакваше някакъв знак, че фаталното събрание няма да се състои. Подобен сигнал можеше да дойде единствено от страна на Барбара Консидайн. Личното й влияние над баща й бе единственото нещо, което бе в състояние да предотврати загубата на империята, за създаването на която бе пожертвал над десет години от живота си.
Но Барбара не се обаждаше. Нито пък отговаряше на многочислените му обаждания. След нощта, която бяха прекарали заедно в стаята му в хотел „Аламбра“ в Уайт Плейнс, той все се надяваше, че Барбара ще застане на негова страна. Ала мълчанието й ясно показваше, че няма да му помогне.