Събранието се състоя в банкетната зала на хотел „Уолдорф-Астория“ в Ню Йорк. Прочетоха протокола от последната среща на акционерите. Раздадоха някои текущи материали. После в нажежената от очакване атмосфера председателят съобщи основната точка от дневния ред.
— На акционерите на „Лазаръс Интърнешънъл“ се предоставя оферта за закупуване на акциите им от „Консидайн Индъстрис Инк“, Ню Йорк, за сумата от седемдесет и пет долара на акция. Предлагам да пристъпим към преброяване на гласовете.
Преброяването на гласовете и пълномощните отне поне половин час. Но резултатът стана известен още през първите минути. Когато преброяването приключи, председателят стана. Изглеждаше изморен и обезкуражен.
— Господин президент, господа членове на борда на директорите, акционерни служители! Собствениците на дялов капитал на „Лазаръс Интърнешънъл“ гласуваха за приемане на офертата на „Консидайн Индъстрис“. И така, след настоящото събрание „Консидайн Индъстрис“ ще притежава шейсет и девет процента от основния капитал на „Лазаръс Интърнешънъл Инкорпорейтед“.
В залата се разнесоха въздишки на поражение и задоволство. Битката бе приключила. Джордан Лазаръс бе изгубил.
Джордан се обърна към личния си съветник, Сам Гадис. Очите на Сам бяха пълни със сълзи.
— Хапът е горчив — каза Сам. — А аз наистина си мислех, че някак може да се спасим.
Джордан сложи ръка на рамото на Сам и приятелски го прегърна. После каза:
— Направихме каквото можахме. Не го взимай много навътре. Бъдещето е пред нас.
Джордан остави Сам и отиде при председателя. Дойде ред на закриване на събранието. Започваше бавният процес на разграждане на „Лазаръс Интърнешънъл“.
Всичко бе приключило.
Или по-точно почти приключило.
Половин час след съдбовното гласуване множеството все още се тълпеше в банкетната зала, когато председателят удари звънеца.
— Дами и господа — започна той с приглушен глас. — Трябва да ви съобщя една тъжна новина. В девет часа тази вечер Виктор Консидайн е починал в дома си в Манхатън. Предполага се, че е получил инфаркт.
Множеството притихна. Всички бяха като стъписани.
Джордан Лазаръс се обърна и срещна въпросителния поглед на Сам. Сам недоумяваше какво може да означава това събитие за Джордан, за него самия, за „Лазаръс Интърнешънъл“.
Джордан извърна поглед. Той много добре разбираше, че смъртта на Виктор Консидайн не означава нищо, поне що се отнася до събранието и току-що приключилото гласуване, „Лазаръс Интърнешънъл“ вече се числеше към „Консидайн Индъстрис“. Нямаше значение в чии ръце ще мине управлението на „Консидайн“.
Но наистина ли беше така?
На фона на съкрушителните събития, настъпили през изминалия ден, Джордан вече съзираше нещо неясно, която придаваше на фактите нова окраска.
Той реши да се прибере вкъщи, за да бъде сам и да мисли.
Късно същата вечер Джордан се намираше в апартамента си, разположен в любимото си кресло и потънал в мисли за това, което бе загубил и за това, което го очакваше.
Даваше си сметка, че положението не е чак толкова безнадеждно. С него съвсем не беше свършено. Продажбата на собствения му дял от „Лазаръс Интърнешънъл“ щеше да му донесе значителна сума. Той чувстваше, че е способен да започне отначало и да създаде нова империя. Всъщност дори мисълта за това му се виждаше примамлива. Беше уверен в таланта си и творческите си възможности.
От друга страна, се чувстваше изморен, умствено и морално изхабен от усилията, които му бе коствало създаването на „Лазаръс Интърнешънъл“ и довеждането на компанията до сегашния й вид. Изхабен и от борбата с „Консидайн Индъстрис“, но най-вече от това, че бе дал толкова от себе си, дори цялата си душа за битка, чиято реална стойност му се струваше необичайно ниска.
„Защо правя всичко това?“ Той си задаваше този въпрос от години. Сякаш дълбоко в него имаше някакво противоречие между неуморното изкачване нагоре в живота му на бизнесмен и слабия, но все пак осезаем повик на същинското му „аз“. Отдавна бе привикнал с това противоречие, така добре изразявано от любимата му сестра Мег, но никога не бе успявал да го отстрани. Неизбежното му присъствие в живота му бе изтощително и някак покваряващо.