Тази вечер, както си седеше в апартамента и премисляше какво е спечелил и загубил от случилото се през деня, той за момент си каза, че това е може би възможност да се освободи от убийствената мелница, в която се намираше по своя воля от четиринайсет години, и да тръгне в напълно нова посока.
Та той беше достатъчно богат само от личната си печалба от „Лазаръс Интърнешънъл“. Офертата на „Консидайн“ за собствения му дялов капитал щеше да го направи мултимилионер.
„Защо не спра точно сега?
Вместо да водя тази безкрайна борба да принуждавам света да се преклони пред волята ми, защо не се опитам да открия какво наистина се крие зад тази воля?
В голямото богатство има нещо особено. Парите не правят човека по-ценен, по-щастлив, по-спокоен. Не носят разбиране или удовлетворение. Просто пораждат странното и неконтролируемо желание да трупаш още пари. Желание, което се подхранва от собственото си задоволяване, така че парите никога не стигат.
В светския успех има нещо фалшиво. Като златно наметало, пред което другите се възхищават, но огледаш ли се в огледалото, то изчезва точно като при новите дрехи на царя. Това е така, защото успехът не идва отвътре, от душата ти. Идва някъде отвън, от земните усилия на хората и ефекта, който те произвеждат върху другите.
Човек може вечно да жъне успех след успех и никога да не познае себе си, никога!“
Тези мисли съсипваха Джордан. Още повече, че той от години се опиташе да ги потисне. Но тази вечер те сякаш му даваха възможност да разреши проблема си.
Искаше му се да се обади на Мег. Тя щеше да го разбере. Тя повече от всеки друг разбираше защо Джордан постъпи така, от какво се лиши, когато стана човек на парите и действието. Тя повече от всички останали, дори може би повече от него самия мислеше за душата му.
Той знаеше много добре, че Мег, както и братята му, и майка му, и Луиз, очаква известия за резултатите от събранието на акционерите. „Ще й се обадя още сега. Не за да й кажа, че съм победен, а за да й кажа, че от тази вечер пред мен се открива нов път — път, по който смятам да тръгна.“
Той стана и тръгна към телефона.
В този момент на вратата се позвъни. Той погледна още веднъж към безмълвния телефон, после тръгна към вратата.
Отвори и не можа да повярва на очите си.
Срещу него стоеше Барбара Консидайн.
Беше облечена с великолепно траурно палто, което й стоеше неуместно разкошно и някак студено и бездушно. По същия начин изглеждаха скъпите й бижута и черната рокля под палтото.
— Учудва ме, че те виждам тук — каза Джордан. Той смяташе, че ще е заета с приготовления по погребението или с личната си мъка по загубата на баща си.
Тя сякаш не чу забележката му и попита:
— Мога ли да вляза?
— Разбира се.
Докато й правеше път да мине, Джордан се почувства необичайно отпуснат, дори някак апатичен.
Помогна й да съблече палтото си и го закачи в гардероба. Очите й бяха замислени и безизразни.
— Искаш ли нещо? — усмихна се Джордан. — Кафе? Нещо за пиене?
Тя поклати глава. Изглеждаше му променена, различна от младата жена, която помнеше, от тъжната жена, с която за малко не спа. Изглеждаше по-възрастна, по-властна, по-решителна. Моминската й уязвимост почти се беше заличила под този зрял и целенасочен вид. И все пак от нея лъхаше нещо самотно, което будеше състрадание.
— Моите съболезнования за баща ти — каза той.
Тя стоеше и го гледаше. На лицето й бе изписана болка, това бе несъмнено. Но тя бе някак странна. Не беше чистата, открита болка на човек, който е изгубил близък.
— Моите съболезнования за компанията ти — каза тя вместо отговор.
— Бог дал, Бог взел — сви рамене Джордан. — Искаш ли бренди?
— Ако и ти пиеш с мен.
Той отиде в кухнята и наля в две чаши по малко арманяк. Когато се върна, я намери на същото място. Когато й подаваше чашата, тя му се усмихна и го огледа критично.
— Не ми се виждаш много разтревожен. Май че това, което стана днес, не те засяга много, така ли е?
Джордан си наложи безгрижно изражение.
— Е, не е краят на света.
— Но за баща ми е краят.
Отговорът й го озадачи. Той присви очи и я погледна.
— Защо не седнеш? Може би не го осъзнаваш, но все пак си разстроена.
Тя го послуша. Малката черна чанта в ръцете й изглеждаше невероятно скъпа.
— Разстроена ли? Не съм разстроена — погледна го тя в лицето. — Баща ми беше едно чудовище. Съсипа ми живота. Радвам се, че е мъртъв.