— Няма да е истински семеен живот. Нищо не оправдава това, Барбара.
Чувствайки твърдостта на съпротивата му, Барбара промени курса. Студенината в очите й се замени с умолително изражение.
— Не искам от теб да ме обичаш — отново каза тя. — Не искам сърцето ти. И не е казано, че ще бъде завинаги. Аз просто… не мога да живея сама, тъкмо сега. Сигурно ме разбираш. Баща ми току-що е починал… Имам нужда от помощ, за да намеря себе си, да реша какво ще правя. Когато се опитваше да ме ухажваш, ти го правеше заради личния си интерес. Но изпитваше нещо към мен, аз го чувствах. Може и да е било съжаление, но то ми беше достатъчно. Чувствах се желана. Имам нужда от това сега, Джордан. Имам нужда да се чувствам желана, да се чувствам човешко същество. Готова съм да ти помогна, ако и ти ми помогнеш. Не е казано, че ще бъде завинаги… Не разбираш ли?
Тя млъкна. В очите й имаше сълзи.
— Каза, че си ми приятел. Не помниш ли? Тогава лъжеше ли ме?
Думите й попаднаха точно в целта. Когато й предлагаше приятелството си, той не я лъжеше напълно. Наистина изпитваше нещо към нея.
Освен това в предложението й имаше логика. Та не открадна ли баща й това, за което той положи толкова усилия? Сега Барбара му предлагаше да му го върне. И казваше, че не е задължително женитбата им да продължи цял живот. У Джордан на преден план излязоха гордостта му и любовта му към империята, която бе създал от нищо.
Той реши да й припомни горчивата истина.
— Но аз не те обичам.
— Знам.
Тя гледаше встрани. В този миг той изпита безкрайно съжаление към нея. В нея имаше някакъв детски патос и храброст, които късаха сърцето му.
— Искаш да се преструвам, че те обичам ли?
— О, не! — отвърна тя. — Не трябва да се преструваш. Просто бъди такъв, какъвто си. Просто ми помогни да изляза от това състояние. Просто бъди това, което казваше, че искаш да бъдеш. Иначе… иначе не знам какво ще стане.
Той изведнъж осъзна колко истинско е отчаянието й. Смъртта на баща й обръщаше всичко наопаки. Срамът и самоненавистта й я удавяха. Тя виждаше някакъв шанс да се захване за някого, докато се съвземе. И този човек беше той. Можеше да го получи с цената на няколко стотици милиона долара. За жена като нея, презираща богатството, това бе ниска цена. Тя буквално се бореше за живота си.
Джордан забрави за неотдавнашните си мисли да напусне завинаги света на бизнеса. Беше му мъчно за Барбара, но искаше и да си върне това, което му принадлежи. Женитбата с нея не беше чак толкова висока цена, щом получаваше в замяна всичко, за което бе хвърлил толкова труд.
Обземаше го странна смесица от чувства, в които имаше и състрадание, и амбиция.
— Добре. Ще се оженя за теб.
На лицето й се изписа тревожно облекчение. Тъгата изчезна. Тя застана до него и го прегърна. От очите й бликнаха сълзи.
— О, благодаря ти, Джордан. Благодаря ти — захлипа тя на гърдите му. — Знам, че не изпитваш чувства към мен. Не очаквам нещата да се променят. Но ти обещавам, че няма да съжаляваш.
— Наистина не изпитвам чувства към теб — каза той, докато я държеше в прегръдките си.
И казваше истината. Припомни си вечерта в „Аламбра“, когато прекара нощта с нея и сутринта я гледаше как се събужда. В съня си му приличаше на момиченце. И все пак зад спуснатите й клепачи имаше такава тъга, такава самота! Точно тази самота го привличаше в нея.
Той я прегърна. Целуна лицето й и усети вкуса на сълзите й. Прегръщаше я предпазливо, не много плътно. В този момент му се стори, че си заслужава да я дари с нежността, дори със състраданието си, стига това да й помогне да забрави ужасите от миналото си. Но нямаше смелост да й даде повече, отколкото наистина бе готов да даде. Не трябваше да я заблуждава.
Тялото й в обятията му излъчваше приятна топлина. Той я притегли към себе си и нежно започна да я гали. Тя отпусна глава на рамото му. Той не можеше да срещне погледа й, понеже тя гледаше някъде зад него, в стената на апартамента.
Този поглед излъчваше студена решителност.
Книга втора
Часовникът удари полунощ
21
Три и половина години по-късно
Джонсънвил, щата Лонг Айлънд
Рос Уилър имаше слабост към сладките неща.