На петдесет и една години теглото му беше над нормата и лекарят го предупреждаваше, че трябва да внимава. Ала Рос от сутрин до вечер се съсипваше от работа и му се струваше направо невъзможно да се лиши от парче сладкиш след вечеря, от шепа сухи сладки от хлебарския щанд в супермаркета или пък — още по-лошо — от две-три топки френски ванилов сладолед, посипан с орехи и лъжица карамел.
Рос притежаваше малка рекламна къща на име „Уилър Адвъртайзинг Инкорпорейтед“, в последствие преминала към националната верига „Модърн Имиджис“. Рос бе продал рекламната си къща преди две години, понеже не можеше да издържи на напрежението, че е единствен собственик и доходите му толкова зависят от колебанията на пазара. Имаше нужда от малко сигурност тъкмо в момента, когато дъщерите му следваха.
Струваше му се обаче, че след продажбата на фирмата работата му се е увеличила и по обем, и по време. Джонсънвил беше малък, четиринайсет хиляден град, който бързо се превръщаше в селище-общежитие поради неспирното разрастване на Лонг Айлънд към предградията. Центърът му оставаше незасегнат от прогреса, със старите църкви, дрогерията, универсалния магазин и банката, които си бяха същите, както и преди трийсет и пет години. Но имаше нови жилищни квартали, които неумолимо растяха навън от града, към магистралата, и скоро щяха да се слеят с кварталите, настъпващи от Ридсбърг, който отстоеше само на десет мили оттук.
Разрастването на предградията означаваше нови предприятия, пръснати из целия околен район. А новите предприятия означаваха нови клиенти в рекламата. На Рой му беше малко странно, че вече не е собственик на еднолична фирма, а директор на заплата, длъжен да изпълнява нареждания отгоре. А нарежданията гласяха да разширява полето си на действие, за да е в крак с времето. Което пък означаваше тежък труд и нови отговорности.
Това бе още една причина, поради която Рос не можеше да се лишава от напълно заслужените си десерти като завършек на самотните вечери след дългите работни.
Откакто прехвърли петдесетте, доктор Кумел все по-строго го предупреждаваше.
— Не искаш ли да живееш, за да видиш дъщерите си оженени, да се порадваш на внучета? — Така му каза при последния годишен преглед. — Не трябва да продължаваш по този начин, Рос. С такъв висок холестерол може всеки момент да го загазиш и тогава много неща ще се объркат. Сигурен съм, че не искаш това.
Рос наистина не го искаше. Но през последните години му беше толкова трудно, че той буквално не можеше да намери сили да започне спартанската диета, препоръчвана му от лекаря.
Бяха изминали десет години от смъртта на жена му. Рут внезапно заболя и си отиде така набързо, а той остана сам с две малки дъщери.
По това време момичетата, Дина и Нанси, бяха на осем и десет години. Оттогава Рос работеше извънредно, за да изкарва достатъчно за издръжката им, докато следват. Беше обещал и на двете, че няма да се наложи да ходят в държавния университет, а ще могат да си изберат колеж по свое желание.
И удържа на обещанието си. Нанси беше студентка втора година в Музикалната школа „Истман“ в Рочестър — слава богу, получи стипендия за следване, а Дина току-що беше започнала в университета в Индиана. И двете бяха доволни и изобщо не си даваха сметка, че баща им едва свързва двата края, за да ги изпрати да следват.
Така както стояха нещата, Рос съвсем не беше добре с парите. Едва успяваше да скърпва месечните вноски по ипотеката на къщата, да плаща сметките на момичетата и да си купува костюми и връзки за работа. Не му оставаше пукнат долар за разни допълнителни луксове. И двете му дъщери работеха през лятото — Дина в градската банка, а Нанси — в един детски лагер за момичета близо до Саутхамптън.
Животът му беше труден, а и имаше толкова работа в агенцията, че едва ли му оставаше време за каквито и да било забавления. Веднъж седмично играеше тенис с един стар приятел от квартала, а в неделя понякога вечеряше с роднини или с някое момиче от службата. В останалото време живееше сам, съсипан от работа, от парични проблеми и самота.
Какво чудно тогава, че си позволяваше да си угажда по малко след целодневния убийствен труд? Какво толкова имаше в едно парче сладкиш, в малко шоколадени бисквити с орехи или шепа сухи сладки? Поне не пиеше. Беше се отказал от мартинито в годината, когато Рут почина, давайки си сметка, че на сам мъж като него битовият алкохолизъм няма да се отрази много добре.
Рос съвсем не беше отблъскващ за възрастта си. Наистина коланът му се закопчаваше с една-две дупки по-нашироко отпреди. Но облечен със сако и с връзка, ставаше доста представителен. Имаше прошарена, малко поизтъняла на темето коса, светлокестеняви, пълни с хумор и нежност очи и румено лице, което му придаваше енергичен и мъжествен вид. Когато сутрин тръгваше за работа, изглеждаше свеж и бодър и ухаеше на любимия одеколон на Рут. Разбира се, в края на деня се прибираше изпомачкан и разрошен поради лошия навик да прокарва ръка през косата си, а одеколонът се примесваше с мирис на тютюн и пот. Но общо взето, Рос Уилър беше приятен на вид, дори привлекателен мъж. Ако и да имаше някои малки слабости, това беше грижа на доктора. Самият Рос си имаше други грижи.