Тъкмо слабостта му към сладките неща го срещна с Лесли.
От известно време всяка събота сутрин в Градската библиотека раздаваха безплатно понички и кафе по почина за поощряване на грамотността сред гражданите на Джонсънвил. Понички имаше от девет до единайсет и библиотекарите считаха, че който си хапне, няма да му е удобно да излезе от библиотеката, без да вземе някоя книга.
Рос от години не беше стъпвал в библиотеката. Както повечето работещи мъже, не му оставаше време за четене. Но отскоро бе придобил малко неловкия навик да влиза енергично и целенасочено в старата библиотечна сграда в центъра, да поглежда учудено и одобрително да възкликва:
— О, понички! Как сте се сетили, мили госпожи!
Госпожа Бабидж, главната библиотекарка, усмихнато се помайваше, докато Рос поглъщаше двете си понички — едната с глазура, другата с шоколад. После Рос се запътваше към стелажите и намираше нещо за четене — обикновено някой шпионски роман или някоя книга за Втората световна война. Рядко му се удаваше да прочете, която и да било книга в рамките на триседмичния срок, понеже след изморителния работен ден лесно му се доспиваше. Но се правеше, че чете и продължаваше да посещава библиотеката всяка събота сутрин, за да върне някои книги, да вземе други и да си изяде поничките.
Един ден забеляза, че има нова библиотекарка — не я беше виждал по-рано. Беше висока и много миловидна — с къдрава червеникава коса и бляскави очи с цвят на лешник. На вид не беше много по-голяма от дъщерите му.
Докато ядеше поничките, той я заговори. Казваше се Лесли. Едно време учила в нюйоркския държавен университет „Стоуни Брук“, но „временно“ прекъснала и работела тук, докато реши какво да прави по-нататък.
Беше весела и дружелюбна и Рос веднага я хареса. Лицето й беше млечнобяло, обсипано с нежни лунички, а изражението — живо и енергично. Но му се стори прекалено слаба. И също, когато веднъж я погледна, без тя да знае, че я наблюдават, красивите й черти сякаш бяха помрачени от умора и тъга, каквито не се забелязваха, когато говореше с клиентите или с другите библиотекари.
Той попита госпожа Бабидж откога Лесли работи в библиотеката.
— Нека помисля — сбърчи чело възрастната библиотекарка, която беше много точна във всичко. — Две години и пет месеца… Не, точно две години и половина. Джанис, предишното момиче, тъкмо беше напуснала. Бях окачила обява на таблото на площада, че търся помощник-библиотекар. Появи се Лесли, поговорих с нея и след пет минути тя започна работа.
Рос кимна.
— Много е сладка. Само е малко слабичка.
Госпожа Бабидж вдигна рамене.
— Точно това й казвах и аз, когато я назначих. Тогава беше дори по-зле. Направо изглеждаше болна. Казах й да отиде на лекар, но тя не искаше и да чуе. Открай време си била така — страда си от обмяната на веществата. Колко пъти съм я канила на вечеря у дома, но тя все намира извинение да не дойде. Да ви кажа право, тия понички започнаха от нея. Всяка седмица носех по една кутия, за да си хапва и да понапълнее, но нищо не излезе. В замяна на това й дойде идеята да привличаме с тях посетители. Иначе Лесли е много умна. Нямаше и седмица, откакто започна при нас, и предложи някои неща по подреждането на книгите и каталозите, които много подобриха работата в библиотеката. Умът й сече като бръснач!
Рос се чудеше как такова интелигентно момиче не е успяло да завърши „Стоуни Брук“ и е стигнало до работа в градската библиотека. Той деликатно повдигна въпроса пред госпожа Бабидж, внимавайки да не засегне честта на заведението й.
— И аз десетки пъти съм си задавала същия въпрос — отвърна библиотекарката. — Да ви кажа право, дори съм я питала. Но не можах да науча нищо от нея. Казва, че тук й харесвало. Че животът й бил пред нея и не бързала за никъде.
Тя се наведе заговорнически напред.
— Ще ви кажа какво мисля аз. Мисля, че тук е замесен някакъв мъж. Затова се е махнала и е дошла в това затънтено място. Аз дори не вярвам, че не й е вървяло следването. Може в нещо да не й е провървяло, но тя е образована и е много умна. Мястото й е другаде. Но е много затворена и не мога нищо да изкопча от нея.