Този разговор заинтригува Рос Уилър и той започна да гледа на Лесли с други очи. Тя вече беше за него не обикновеното слабичко и дружелюбно момиче, а способна и интересна млада жена със своя тайна.
Той се опита да проникне в затворената й черупка. Помоли я да му препоръча някои книги. Тя му предложи няколко романа, за които каза, че била чела по време на неуспялата си студентска кариера. Рос ги взе и ги изчете от кора до кора. Вечер си лягаше все по-късно и по-късно. В събота сутрин или през седмицата, в дните, когато знаеше, че Лесли ще е там, ходеше наново в библиотеката и ги обсъждаше с нея. Интелигентността й силно го впечатляваше, но в нея имаше и нещо топло и женствено, което му припомняше за тайната й мъка.
Разказа й за съветите на лекаря си и я покани да играят тенис. Когато тя отказа, той продължи да настоява, като шеговито изтъкваше здравните си проблеми и я упрекваше, че не иска да му помогне. Накрая тя се съгласи и една събота се срещнаха на кортовете зад старата гимназия. Той донесе ракети и за двамата. На нея даде старата ракета, с която Дина играеше в гимназиалния отбор по тенис.
Лесли беше начинаеща, но играеше с енергия. Беше направо удоволствие да гледаш как слабичкото й телце се разгрява.
Чак след третата им среща на тенис корта успя да я склони да обядват заедно в едно близко кафене. Както можеше да се очаква, тя яде само салата, но не го упрекна за хамбургера със сирене и пържените картофки, които той си поръча, и сякаш апетитът му я радваше.
— Ако ме види докторът, ще ми каже, че тази салата е за мен — обади се Рос виновно. — Все ми се кара за килограмите. Да ти кажа право, Лесли, мога да се обзаложа, че на теб ще препоръча хамбургери и картофки. Винаги ли си била толкова слаба?
— Невинаги — усмихна се тя неопределено. — Но това не ме тревожи чак толкова. Никога не съм имала голям апетит.
Нещо в очите й накара Рос да смени темата. Във веселото, приветливо създание от библиотеката се криеше някаква мъка.
Рос престана да се опитва да се сближи с Лесли. Но продължи да мисли за нея още по-настойчиво.
Игрите им на тенис станаха почти редовни. Срещаха се през седмица, в неделя. Рос започна да кани Лесли на обяд и през седмицата — или си взимаха сандвичи в парка на площада, или сядаха набързо в кафенето — и тя не му отказваше. Той се държеше бащински-покровителствено и това сякаш й харесваше.
Нещо му говореше, че тя няма истински приятели в града, дори няма и връзка с мъж. Чудеше се защо. Тя беше за него цяла загадка. Такава хубава, умна млада жена, а без видими амбиции и толкова затворена в себе си. Рос се питаше дали не го е допуснала до себе си, понеже вече не издържа на самотата, в която се затваря.
Тя говореше с лекота на всякакви теми, но не казваше нищо за миналото си. Само споменаваше, че имала баща, който живеел в Средния запад и го посещавала два пъти в годината. Майка й била починала преди много години. Нямала нито братя, нито сестри.
Това беше всичко, което Рос успя да научи за нея. Ала колкото повече разговаряха, толкова повече го изумяваха умът и уравновесеността й, толерантността и чувството за хумор, с които се отнасяше към околните. Определено нямаше тежък характер, а бе по природа весела. Но беше толкова слабичка и така самотна!
Рос й разказа всичко за живота си с Рут, за смъртта й и й показа снимки на дъщерите си. Тя внимателно го изслуша и му отвърна с такава искрена симпатия, че Рос се привърза още по-силно към нея.
С течение на времето Рос Уилър започна да държи на Лесли като на ценен приятел и довереник. Въпреки че не му разкриваше тайната си, тя знаеше почти всичко за личните му стремежи и разочарования и за начина, по който се справя с неотложните си житейски нужди. И всички тези лични неща срещаха в нея разбиране, което далеч не отговаряше на възрастта й. Освен това нещо подсказваше на Рос, че тя никога няма да каже никому и дума за това, което знае.
Може би част от душата на Лесли оставаше скрита, но в замяна на това тя разкриваше пред Рос друга част, която бе честна и чаровна. Въпреки че не можеше да проникне в сърцето й, стигаше му и това, което тя му даваше, понеже то бе тъй мило, тъй женствено и защо да го отрича — тъй красиво.
Откакто я познаваше, светът бе станал нов и по-вълнуващ за него. Дори не му трябваше да я вижда всеки ден — духовните сили, които получаваше от нея, го подхранваха. Веднъж или два пъти седмично му стигаха. Но той някак чувстваше, че нещата ще се развият към по-добро. За него, а може би и за самата нея.