Но Фиби не беше доволна. Макар и да не беше много умна, в нея се криеха коварство и романтични, стремежи към нещо по-добро. Образът й в огледалото по нищо не отстъпваше на ония бляскави жени от филмите и телевизионния екран. Имаше стройно тяло с развити, стегнати гърди, тънка талия и женствени бедра. Краката й бяха много дълги и изящни. А между тях се криеше едно тайно богатство, едно невероятно оръжие, с което тя можеше много добре да си служи, за да измъква от мъжете това, което иска.
Фиби осъзнаваше достатъчно добре собствената си посредственост, за да си дава ясна сметка, че характерът и способностите й няма да й донесат това, което иска от живота. Тя виждаше, че силата й е в нейното тяло, че то е единственият й реален шанс да постигне нещо. Затова въпросът за един точно определен тип мъж с определен тип власт и определен тип вкусове открай време заемаше основно място в мислите й.
Един ден този мъж се появи — или поне така си помисли Фиби.
Срещнато съвсем случайно, по-точно буквално се сблъска с него на Шесто Авеню, пред една сграда, в която, както тя по-късно научи, се помещавала собствената му корпорация. Той едва не я събори на земята, после вежливо й помогна да се изправи, без да покаже какъвто и да било интерес към нея. Беше строен и млад, и невероятно красив — като принц.
По-късно тя научи, че имал навик всяка сутрин да излиза към единайсет и половина и да върви пеша и нагласи нещата така, че да го срещне отново. Накрая започнаха да си кимат и да си разменят усмивки — като служителите, които по едно и също време излизат за работа и редовно се разминават в метрото или на улицата.
Тя упорито го следеше и разбра, че той понякога си носи обяда със себе си, за да избягва колегите си в служебната трапезария. Забеляза също, че когато времето е хубаво, той сяда на някоя пейка в Сентрал Парк и се храни като останалите хора в обедната почивка.
Един ден и тя си донесе обяда, седна до него и го заговори. Той не й каза името си.
Тя започна да го ухажва — държеше се малко глуповато, като неопитно девойче. Явно му беше интересна, но тя все пак чувстваше, че никога няма да й обърне сериозно внимание.
Срещите им зачестиха. Водеха шеговити разговори за общи неща. Тя си знаеше, че не може да го впечатли с ума си, но прибягваше към евтини трикове, държеше се мило и приятелски с него и й се струваше, че го забавлява, като нещо по-свежо и различно от сериозните жени, с които той обикновено контактуваше.
Веднъж, когато той каза нещо особено смешно, тя закачливо го целуна.
— Я го виж ти! Подиграва се на едно бедно, беззащитно момиче, което с мъка си изкарва хляба!
Намекът й беше повече от явен, но той не клъвна. Дори сякаш се отдръпна от нея. Когато се сбогуваха, очите му бяха някак студени.
Чак тогава тя научи с кого си има работа.
Най-неочаквано видя снимката му в едно бизнес списание в службата. Името му, разбира се, й беше познато. Всички бяха чували за Джордан Лазаръс. Но й се струваше направо невероятно, че тя, Фиби Грейс, се среща и говори с такъв прочут човек. Чувстваше се като Пепеляшка.
Това я накара да се замисли по-сериозно за него.
Тя зачака благоприятния случай, посвещавайки, както и преди, три нощи седмично на влюбения в нея шеф. Ала мислите й все повече и повече бягаха към Джордан Лазаръс. Казваше си, че ако правилно си изиграе картите, има големи шансове да го вкара в леглото си. А ако пък той наистина я харесаше, пред нея се разкриваха неограничени възможности. В края на краищата толкова момичета, които стояха много по-долу от нея, ставаха любовници на прочути мъже!
Един ден тя реши да заложи всичко и да рискува. Облече си най-хубавите дрехи — къса пола и блузка с набори, които подчертаваха прелестите й — дотолкова, доколкото това бе допустимо в делничен ден. Успя да се срещне с Лазаръс на пейката в парка. Приближи се и застана до него с необичайно сериозно изражение.
— Да не се е случило нещо? — попита я той. — Изглеждаш ужасно.
Тя избухна в сълзи, зарови лице на гърдите му и захлипа.
— Приятелят ми… Заряза ме най-неочаквано, просто така! А щяхме да се женим… Още не мога да го осъзная!
Джордан Лазаръс я погали утешително по рамото и тихо заговори:
— Това ли било! Колко още приятели ще си намериш! Та ти си толкова хубава! Ще се надпреварват кой да те спечели!
— Не, край на всичко… на всичко! — изплака тя. — Не искам повече да съм сама! Мразя работата си, мразя хората, с които работя! Той щеше да ме измъкне от всичко това. Не мога да повярвам! В какво съм сбъркала?