Пиърс прекоси залата с големи крачки и коленичи пред своя владетел.
— Кълна се във всичко свято, Чарлз, аз съм невинен! Сигурно съм извършил много грехове през живота си, но не съм убиец! Джером е избягал с Роуз и вие трябва да ми позволите да го преследвам!
— Изправете се, приятелю, и не молете! — отговори спокойно кралят. — Това не ви подхожда, а и само губите скъпоценно време. Тръгвайте след него, веднага! Аз ще ви дам хората си…
— Не, моля ви! — прекъсна го разгорещено Пиърс. — Той не бива да забележи, че е преследван. Ще взема само Джефри. Не мога да предвидя как ще реагира Джером, когато се види притиснат до стената.
— Разбрах — отговори кратко Чарлз и тайно реши да изпрати най-добрите си хора по петите му.
Пиърс скочи на крака и лицето му светна от радост.
— Минах оттук само за да се уверя, че синът ми е добре…
— Той е мой кръщелник — засмя се Чарлз — и обещавам да го пазя грижливо. Дядо му също е тук и е готов да стори всичко за него. Ако някой се опита да стори зло на бебето по време на отсъствието ви, ще съжалява горчиво за лекомислието си. Аз също смятам да остана наблизо.
Пиърс се усмихна благодарно и забърза към вратата, но кралят го спря.
— Вече не е нужно да се криете под монашеското расо. Джером уби бедното момиче пред дузина свидетели и показа истинското си лице. Вероятно ще се наложи да застанете пред съда, но само за да освободите името си и от последното петънце.
— Всичко това няма да има значение, ако не се върна с жена си, Ваше величество — отговори тихо Пиърс.
— Тогава побързайте! — извика настойчиво кралят.
Пиърс кимна и излезе на двора. Отиде бързо при Джефри, който чакаше с двата коня на изхода, и се метна на седлото. Двамата препуснаха право на юг.
Дали Джером имаше голяма преднина? Какво беше замислил? Дали смяташе да държи Роуз в плен, докато стигне до Ламанша, или беше решил да я отведе във Франция? А може би щеше да я отстрани от пътя си, щом изпълнеше целта си, както беше постъпил с толкова хора преди нея? По челото на Пиърс блестяха капчици пот. Той препускаше, без да щади коня си. Джефри не изоставаше. И двамата знаеха, че негодникът не бива да им се изплъзне. Джером трябваше да получи заслуженото наказание.
Двамата пристигнаха в Дувър, минаха в галоп покрай замъка и продължиха към пристанището. Джефри събра сведения и каза на господаря си, че от сутринта не е отплавал нито един кораб. На разсъмване, със започването на отлива, трябвало да заминат два кораба, „Блу Хоук“ и френският „Бонжур“.
Пасажерите вече започнали да се качват на борда.
— Струва ми се по-вероятно Джером да избере чуждия кораб — промърмори замислено Пиърс. — Нали англичаните го гонят…
— Ще почакаме ли? — попита Джефри.
Пиърс поклати решително глава.
— Не мога да чакам. Само Бог знае какво ще направи с Роуз, след като именно тя смъкна маската на почтеността от лицето му. Трябва да ги потърсим.
Двамата обиколиха уличките на пристанищния град, надникнаха във всяка кръчма и във всеки хан, който се изпречваше на пътя им, раздадоха куп пари, за да получат така желаните сведения. Времето минаваше бързо, а то беше техен враг. Досега не бяха научили нищо.
Отчаян, Пиърс водеше коня си през черната, безлунна нощ. Тъмни облаци се кълбяха над града, надигаше се буря. Може би тя щеше да забави отплаването на корабите. Така щяха да спечелят ценно време.
Но какво щеше да стане през това време с Роуз? Пиърс трепереше от страх. Коравата буца в гърлото му пречеше да диша.
— Трябва да ги намерим, Джефри! — прошепна с пресекващ глас той. — Още не сме обиколили всички кръчми и ханове.
Роуз дойде бавно на себе си и отначало забеляза само някои незначителни подробности. Ръцете й докоснаха груб вълнен плат, във въздуха се носеше гадна миризма. Стените бяха напукани. Тя изохка и се опита да си спомни. Гърлото я болеше, не можеше да преглъща.
Но беше жива. Джером не я беше удушил. Вместо това я бе довел в тази мизерна стая, на леглото с груба завивка. Къде ли се намираха?
А Пиърс… Какво ли щеше да си помисли? Жена му беше изчезнала. Сигурно щеше да полудее от тревога, както и добрият й баща. А Уди? О, Господи, какво ли беше станало с детето?
Тя примигна и се опита да се ориентира в полумрака. По небето се стрелкаха светкавици, в далечината отекваха гръмотевици. Роуз поиска да извика, но усети, че в гърлото й е втъкнат парцал. Ръцете й бяха вързани на гърба и тя лежеше на една страна.