— Велики Боже! — Гласът му се пресече.
Тя се засмя и хвана ръцете му.
— Всичко е наред.
Още не — но раните щяха да зараснат, душевните и физическите.
— Да се приберем у дома. — Той я вдигна на ръце и я изнесе навън, в студения нощен въздух. Бурята беше отминала.
— Виждам звездите — прошепна с мъка Роуз.
— Да, небето е отново ясно и красиво.
Някой се покашля зад Пиърс и той се обърна бързо.
— Ще го отведем в Дувърската крепост, милорд — обясни един от войниците.
— Благодаря ви — отговори херцогът, настани Роуз на коня си и седна зад нея. Когато потеглиха обратно, Джефри и няколко кралски войници препуснаха след тях, макар и на почтено разстояние. Очевидно Чарлз беше изпратил ескорт за херцога и херцогинята.
Затова Пиърс не обръщаше внимание на опасностите по нощния път, а беше посветил цялото си внимание на жена си.
— Казвал ли съм ти някога колко много те обичам, Роуз?
— Колко много? Не, май не. — Тя се облегна на гърдите му и помилва бузата му. — Вече сме женени повече от година, дарих те със син, но все още не знам колко е голяма любовта ти.
Пиърс се засмя и я притисна към себе си.
— Обичам те толкова много, че по-скоро бих умрял, отколкото да живея без теб. Обичам те с цялото си сърце, от дъното на душата си.
— А ти, Пиърс, си моят живот.
Той я обърна към себе си и се взря в прекрасните й очи.
— Моята смела Роуз! Тази нощ едва не умря заради мен.
Пръстите й се плъзнаха по шията му и намериха мястото, където учестено биеше пулсът.
— Веднъж те загубих и не можех да позволя това да се случи и втори път. Нямаше да го преживея.
Пиърс спря коня си под едно огромно дърво в края на пътя, за да целуне жена си — бавно и нежно, изпълнен с трудно сдържана страст. Устните й бяха безкрайно сладки. Свитата спря на известно разстояние и Пиърс прошепна съзаклятнически:
— Най-добре е да почакаме, докато стигнем у дома. Искам да кажа… ако си добре.
— Разбира се, че съм добре — и копнея за теб.
— Вече бях повярвал, че никога повече няма да те държа в обятията си.
— Аз съм жива, Пиърс. Ти ме върна към живота. Чух как викаше името ми.
— Отсега нататък ще гледаме само в бъдещето. — Пиърс пришпори коня си и препусна към замъка Дефорт.
Когато най-после слязоха от конете в двора на замъка, вратата се отвори с трясък. Ашкрофт Удбайн изскочи навън с посивяло от умора лице и се втурна към дъщеря си. Роуз се засмя и го прегърна.
— Всичко е наред, татко.
— Милейди! — Мери Кейт излезе да посрещне господарката си, следвана по петите от Гарт. След тях се появиха и всички останали слуги, за да поздравят господарите си с щастливото избавление.
След малко откъм вратата прозвуча подигравателен глас:
— Лорд и лейди Дефорт! Искам да ви кажа, че не ми беше никак трудно да се грижа за кръщелника си. Само че малкият Пиърс реве страховито. Май кралското ми лице не му харесва особено. Освен това ви моля да имате предвид, че съм вашият владетел, а не бавачка!
Роуз и Пиърс се обърнаха към своя крал, размениха си многозначителен поглед и избухнаха в луд смях.
— О, Ваше величество! — извика Роуз, застана пред него и направи реверанс. — Моля за прошка! Вече сме си у дома и няма да ви се наложи да смените пелените на малкия херцог.
— Какво говориш, дъще? — намеси се ужасено Ашкрофт Удбайн, но кралят махна развеселено с ръка и заповяда:
— Бързо вътре, мадам! Синът ви чака! — После протегна ръка на Пиърс. — Скъпи приятелю!
— Джером е затворен в Дувърската крепост — съобщи Пиърс и улови ръката на краля. — Ще остане там, докато го изправят пред съда.
Чарлз кимна и очите му засияха с цялото очарование на рода Стюарт.
— Много се радвам, приятелю. Няма ли да изпием по чаша вино? — Той се обърна към Гарт и го потупа по рамото. — Тази вечер извадете най-доброто, което предлага херцогската изба, добри човече.
Гарт кимна с достойнство и всички влязоха в залата. Преди да затвори вратата, Пиърс се върна в двора, за да потърси Джефри и кралската свита, които бяха останали до вратата. Войниците бяха под началството на сър Невил и сър Пейн, с тях яздеха и лордовете Рийвз и Мобли.
— Заповядайте да пием по чаша вино, приятели!
— Отлично предложение — след тези напрегнати нощни часове! — засмя се доволно Невил. — После обаче ще ни позволите да нощуваме в залата ви, Дефорт.
— От мен да мине. Но само ако ми обещаете, че няма да се качвате на горния етажа — отговори ухилено Пиърс.