— Сигурно ще намериш друг мъж, който да те обикне, мила. Трябва ти само време.
— Ти също не си намери друга жена — напомни му меко тя.
Бащата помилва ръцете й.
— Много се радвам, че се върна у дома. Най-добре ще бъде да останеш завинаги тук, детето ми. Къщата ще бъде твоя, земите и корабите също…
— Не мога да остана цял живот в Джеймстаун, татко. Детето ми ще наследи титлата и богатството на Пиърс Дефорт. Длъжна съм да му помогна да получи правото си. Искам да носи име, с което може да се гордее. Трябва да докажа невинността на мъжа си, разбери!
— Да, да, права си — промърмори Ашкрофт. — Засега обаче си при мен. Имаме време, нали?
— Много време — потвърди тихо тя.
Изведнъж очите му засияха.
— Господи, скоро ще стана дядо! Горя от нетърпение да видя внука си. Ще го науча на всичко, което знам за корабите…
— Ами ако се роди момиче, татко?
— Е, аз имам само една дъщеря и тя знае куп полезни неща, нали?
Роуз кимна усмихнато.
— А после ме изпрати в Англия.
— За да се омъжиш за аристократ! — простена нещастно той. — Вината е изцяло моя.
— Не се обвинявай. Аз… — Тя беше готова да му признае, че не е станала жена на херцога само за да задоволи честолюбието му, но не посмя. — Не можеше да предвидиш развоя на събитията.
— Все пак сега си лейди Роуз — усмихна се той и видимо се утеши.
Какво ме интересува титлата, каза си с мъка тя. Но щом баща й беше щастлив…
Беше чудесно да заживее отново с него, в любимата си стая, под грижите на Мери Кейт. Камериерката й разказа колко подло са я измамили Джером и Джеймисън.
— Удариха ме по главата и когато дойдох на себе си, бяхме в средата на Атлантика! Какви отвратителни хора!
— Джеймисън е мъртъв — обясни уморено Роуз. — И Ан също.
— Бедничката! — прошепна с мъка Мери Кейт и се прекръсти.
— И Пиърс… — допълни едва чуто младата жена.
— Милото ми момиче! — Мери Кейт я притисна утешително към пищните си гърди. — Загубихте мъжа си, но чакате дете. Трябва да мислите само за него. То ще бъде част от съпруга ви, плът от плътта му. Ще го носите на ръце и ще го обичате. Всичко ще се нареди, само почакайте!
Роуз чакаше търпеливо. Една сутрин излезе на разходка край реката, седна на брега, вгледа се в красивата местност и си спомни как беше разказала на Пиърс за кътчето земя, смятано от нея за много по-красиво от любимото му място в Англия. А после се любиха на зелената трева, под синьото небе… Джефри смути уединението им и от този момент нататък започна трагедията.
Тя се облегна на едно дърво и затвори очи. Сърцето й се свиваше от болка. Как копнееше за Пиърс, за прегръдката му, за целувките и сладката магия на сливането… Тъгата беше непоносима, но тя се принуди да диша спокойно, да преодолее страданието. Заради детето, което растеше в утробата й.
Месеците минаваха без особени събития. Дойде и утрото, когато започнаха болките. Ще мине време, обясни сериозно Мери Кейт. Първото бебе на младите майки идвало бавно. Ашкрофт извика любимия си лекар евреин, който ценеше високо религиозната толерантност на богатия търговец, макар че сега принадлежеше към англиканската църква. Името му беше Ейбрахъм Голам, а способностите му бяха неоспорими.
Когато раждането започна, Ашкрофт заяви, че ще допусне до леглото на дъщеря си само д-р Голам. Лекарят пристигна бързо и очевидно се разтревожи от състоянието на родилката. Тя изглеждаше слаба и уморена. Той познаваше мъката й, защото идваше редовно в дома на Удбайн, но не беше издал никому тревогата си.
Много скоро обаче той разбра, че под крехката външност се крие желязна вътрешна сила.
Щом започнаха болките, Роуз въздъхна облекчено. Дългото чакане свършваше. Вече нямаше да носи постоянно със себе си милото малко същество, което я уморяваше с ритането си. Скоро щеше да го вземе в прегръдката си. Ала радостта й отлетя бързо. Болките бяха повече от страшни и непрекъснато се засилваха.
— Защо бебето не излиза? — попита отчаяно тя.
Ейбрахъм се усмихна и изтри запотеното й лице.
— Не се безпокойте! — отговори окуражително той. — Засега се справяте добре. Скоро ще стане по-трудно.
— Господи! — изплака Роуз и стисна ръката на Мери Кейт, която вдигна безпомощно рамене. И тя не знаеше как се раждат деца.
Последва нов пристъп на болка. Роуз изпищя пронизително и загуби съзнание. След малко се събуди, разтърсена от новите режещи болки, и започна да ругае. Мъжете бяха отвратителни негодници! Как смееха да очакват от жените си да им раждат деца? Камериерката напразно се опитваше да й обясни, че така върви светът. Господарката й беше забравила с какво нетърпение чакаше бебето си.