Влезе вътре и спря като закован на прага. Жена му беше станала още по-красива. Зелената рокля подчертаваше смарагдовия блясък на очите й. Бузите от слонова кост бяха леко заруменели, косата беше разпусната по раменете след силното люлеене по вълните. Нищо не беше нарушило класическата красота на лицето й, а талията й беше стройна, както и преди една година. Само гърдите бяха малко по-големи.
В погледа й се примесваха страх и гняв. Все още не го беше познала. Пленница на копринените си фусти, тя лежеше на леглото и се опитваше да се изправи. Изведнъж Пиърс забеляза, че погледът й се отмести към писалището на капитана и сребърното ножче за писма. В следващия момент Роуз скочи, грабна ножчето и го размаха над главата си, готова да прониже натрапника.
Ножче за писма срещу острата му сабя? О, Роуз, усмихна се развеселено Пиърс. Тази малка вещица беше непоправима.
Той влезе в кабината, без да обръща внимание на люлеенето на кораба. Беше свикнал с него през дългите месеци на пиратския живот. Ала Роуз се олюля, а вратата се затръшна зад гърба му.
Най-после бяха сами. Макар че леглото беше в другия край на кабината, той усещаше примамливия аромат на рози.
— Ще ви убия! — изкрещя изведнъж тя. О, сладката, сладката Роуз… — Не ме докосвайте! Ще получите голям откуп, ако…
Това беше достатъчно. Той се изсмя дрезгаво, пристъпи към нея и тя замлъкна като опарена. Очите й бяха втренчени в лъскавото острие.
Най-после щеше да си отмъсти! Зелената рокля, украсена с бели и черни дантели, беше истинско произведение на изкуството. Пиърс мушна острието в корсета и разсече копринените шнурове. Гърдите й изскочиха навън и той ги загледа като омагьосан. По дяволите, някога не бяха толкова пищни. В слабините му нахлу горещо желание и той си пожела да беше истински жесток и безогледен пират. Как му се искаше да разкъса дрехите й, да я изправи гола пред себе си…
Роуз се отдръпна уплашено и притисна ръка до гърдите си. С другата продължаваше да стиска ножчето за писма.
— Ще ви убия! — повтори гневно тя. — Не ме ли чухте? Баща ми ще ви плати цяло състояние, ако ме върнете жива и здрава. Знаете ли коя съм аз? Глух ли сте? Не разбирате ли английски?
Дали знаеше коя е тя? О, да, разбира се! Роуз, безстрашна и упорита както винаги, дръзка и решителна… Тя се хвърли към него и острието на ножчето се насочи право към сърцето му.
В следващия момент от гърлото й се изтръгна тих вик. Пиърс сграбчи китката й, изви я без усилие и оръжието се изплъзна от вкочанените й пръсти. Силен ритник го изпрати в другия край на кабината.
Роуз нямаше намерение да се предаде. Побесняла от гняв, тя се откъсна от него, отскочи назад и преди Пиърс да е успял да я последва, започна да хвърля по него всичко, което попадаше пред очите й — корабния дневник, бутилки, измъкна дори едно чекмедже, за да го строши в главата му. Пиърс успя да избегне устремното нападение и направи няколко крачки към нея, докато острието на сабята му опря в гърлото й. Никога нямаше да забрави тези блестящи зелени очи! В кабината цареше полумрак и тя все още не го беше познала.
— Хайде, убийте ме, жалки негоднико! — изкрещя задавено тя.
Най-после пиратът прекъсна мълчанието си.
— Повярвайте, мадам, аз зная коя сте. Значи искате да се откупите с парите на Дефорт? Няма да ви позволя. — Той я побутна към леглото и тя отстъпи уплашено.
След като беше чула гласа му, тя трябваше да се досети кой стои пред нея. Изпитателният му поглед обхождаше лицето й, но не намираше признаци, че го е познала. Какво имаше в замайващите зелени очи? Страх? Или дива решителност, противна на всеки разум? Той откъсна превръзката от окото си и я хвърли на леглото. После се поклони с подигравателна учтивост и свали широкополата кавалерска шапка. В сърцето му имаше само горещ копнеж да я докосне, да впие устни в нежната шия… По дяволите? Дали и той и беше липсвал, както тя на него? Поне малко през тъмните самотни нощи…
— Изглеждаш, като че ли си видяла призрак, Роуз.
— Да, призрак от дълбините на ада! — Очевидно не беше усещала липсата му.
— Точно така. Ей сега ще разбереш, че пред теб стои демон.
Роуз не можеше да повярва на очите си.
— Мислех, че си мъртъв.
— Съжалявам, че трябва да те разочаровам.
— Но как така? Убиецът на дракони…
— Всички повярваха, че смъртта ме е отнесла в ада, но късметът се оказа на моя страна. Един испанец, който имаше сметки за уреждане с англичаните, ме намери в една рибарска лодка и ме взе на борда на кораба си. Ден и нощ ме мъчеха и биеха, за да ми внушат вечна благодарност за спасението. Щом успях да се отърва от капитана и да си възвърна свободата, станах пират, за да грабя испанците.