— Това е английски кораб — възрази разгорещено тя.
— О, да, знам. — Как смееше да се държи така? Това беше негов кораб, не неин! Той се приведе, опря се на резбованата рамка на леглото и посегна да помилва шията й, да вкуси устните й. — Узнах, че си на борда и пожелах да те видя. Освен това корабът е мой.
— Какво искаш? — изсъска ядно тя.
Нищо друго ли нямаше да му каже, след като беше видяла, че мъжът й е жив и здрав? Наистина ли беше участвала в заговора, целящ да го убие? Или беше невинна? Защо не го уверяваше в невинността си? Как му се искаше да я раздруса и да я принуди да му признае истината!
Ала Нименс и моряците чакаха и той трябваше да отложи за малко разговора с жена си.
Видя треперенето й и почти повярва, че очите й се бяха напълнили със сълзи.
— Какво искам ли? — повтори тихо той. Острието на сабята разряза и последните остатъци от корсажа на зелената рокля. — Каквото иска всеки пират. Богата плячка. Кораби с товарите им и заложници. Искам и отмъщение.
Толкова му се искаше да погали меките бузи, да докосне изкусителните голи гърди… Видя тъмночервените зърна и те също му се сториха по-големи отпреди. Сърцето му биеше като лудо, слабините му горяха.
Роуз бутна сабята настрана и застана решително пред него.
— Ти си невероятен глупак, Пиърс Дефорт! Хората, които те предадоха, си живеят спокойно в Англия. Ако беше малко по-умен, щеше веднага да разбереш, че съм невинна!
— Веднъж вече повярвах в невинността ти и заплатих скъпо за глупостта си. — По дяволите, мигът на отмъщението беше настъпил, а той изпитваше само дълбока болка.
Скоро след сватбата той беше стигнал до убеждението, че жена му не е участвала в отвличането на Ан и свързаните с него събития. После обаче намери двата трупа, а при завръщането си в гостилницата беше нападнат от кралските войници. Един от тях беше споменал, че жена му е изпратила съобщение на констейбъла. Как би могъл да повярва отново в невинността й?
— Ти просто не искаш да видиш истината — продължи обвинително тя. — Въпреки това ти обещавам да запазя тайната ти. Няма да кажа на никого кой си в действителност.
— Много си великодушна! — Нима жена му мислеше, че той ще вдигне платна и ще продължи да се наслаждава на пиратския живот! Нима не беше разбрала, че е дошъл да й поиска сметка, а после да се разправи с Джером и всички други виновници?
— Пусни ме да се върна при баща ми и…
— Ти да не си полудяла?
— Той ще ти плати добре. Нали току-що каза, че държиш много на богатата плячка?
— Също толкова държа и на отмъщението си. Ти си станала още по-сладка.
Роуз скочи от леглото и затропа с краче.
— Веднага ме пусни! Нямаш право…
— Разбира се, че имам право! — Той си беше обещал да не я докосна, но изкушението беше твърде голямо. Близостта на голите й гърди, разрешената копринена коса, която милваше ръцете му…
Надвит от страстта, той я привлече към себе си въпреки ожесточената й съпротива.
— Винаги си била своенравна и дръзка, скъпа моя, но този път силата на волята няма да ти помогне. Може би някой ден ще ти върна свободата — когато се уморя да си отмъщавам. И в никакъв случай за да спечеля големия откуп.
— Копеле!
— Точно така, Роуз. И това копеле ще се отнася с теб, както заслужаваш. Освен това смятам да се върна в Англия и да си разчистя сметките с всички останали предатели. И ще го сторя, обещавам ти.
— Ти си луд! Не можеш да се върнеш в Англия. Ще те обесят!
— Каква разлика има дали ще ме обесят за убийство, което не съм извършил, или ще ме застрелят като човек извън закона? Повярвай ми, отмъщението е сладко и си струва всеки риск. Имаше време, когато само мисълта за отмъщение ме запази жив. Засега обаче ще почака. Имам и друга работа. Не се страхувай, Роуз, ще се върна. — Той я пусна и се обърна слепешком към вратата.
— Жалък негодник! — изсъска вбесено тя. — Нямаш право да ме държиш в плен!
Нямаше право ли? Този път Пиърс не можа да се удържи. Върна се при нея, сграбчи я грубо и я хвърли на леглото. Най-после усети тялото й под своето. Изпита дива омраза, примесена с още по-силно желание. Господи, той продължаваше да я обича! Роуз се бореше с всички сили, риташе, удряше го, избягваше устните му. Железните му ръце я притиснаха безмилостно към леглото.
— Не прекалявай, Роуз! Не дразни лъва!
— По дяволите, ти нямаш право…
— Мамиш се, скъпа. Познавам правата си. — Той помилва бузата й и изведнъж се дръпна като опарен. — Защо забравяш, че още си моя жена?
— Как бих могла да го забравя?
— Само до преди час беше уверена, че си най-богатата вдовица в Англия. Съжалявам, скъпа, но съм още жив.
— Глупак! — прошепна задавено тя. — Негодник!