— И все още твой съпруг. — Той усети треперенето й. Страхуваше ли се от него или трепереше от гняв? А може би имаше и нещо друго. Погледна я и бързо скочи от леглото. Излезе от каютата с дълги крачки и затръшна вратата. Спусна резето и зачака. Роуз непременно щеше да предприеме опит за бягство. В следващия миг юмруците й затропаха по дървото.
— Мразя те, мразя те! — извика през сълзи тя.
По гърба му пробягаха студени тръпки. Сега вече щеше да й плати за предателството. Внезапно отмъщението загуби сладостта си. Отчаяното хълцане на Роуз прониза сърцето му.
По дяволите, та той изобщо не искаше да си отмъсти! Искаше само жена си, бурята на горещата любов. И ощастливяващия мир.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Роуз лежеше по гръб и дишаше дълбоко, за да успокои лудото биене на сърцето си. Той беше жив! Щастието да го види отново прогони гнева й. Искаше да му отговори с хладна ненавист, защото той продължаваше да не й вярва — макар че тя никога не го беше предавала и беше на негова страна. И какво възнамеряваше сега? Тя не можеше да стане отново негова жена, преди да е успяла да го убеди в невинността си.
Но той беше жив! А тя копнееше с цялото си сърце за силните му обятия. Изведнъж вратата се отвори и тя седна в леглото. Пиърс влезе в капитанската каюта и грижливо затвори вратата.
Без превръзката на окото и широкополата шапка той изглеждаше почти като мъжа, с когото беше живяла в замъка Дефорт, с изключение на обруленото от морския вятър лице. А блясъкът на сребърните очи беше станал още по-ярък. Нищо чудно. Беше преживял много битки, различни от онези в защита на крал Чарлз, беше станал жертва на коварна измама и беше живял дълго като затворник на един кръвожаден испанец.
Пиърс седна зад писалището и вдигна обутите си в ботуши крака на гладкия плот. Изгледа пренебрежително жена си и се усмихна толкова студено, че тя усети ледени тръпки.
— Най-после се събрахме отново, Роуз. И този път никой няма да нахлуе в кабината, за да ме арестува.
Опитвайки се да овладее гнева си и с цялото достойнство, което позволяваше разкъсаната й рокля, тя приседна на ръба на леглото.
— Какво направи с капитан Нименс? — И нейният глас беше леден.
Пиърс свали краката си от масата. Отиде при нея и тя побърза да се отдръпне в другия край на леглото. Мъжът се приведе към нея и опря ръцете си от двете й страни на дюшека. Колко близо беше лицето му… Тя усети топлия му дъх, почувства вътрешното му напрежение.
— Наистина ли се тревожиш за добрия капитан, скъпа?
— Какво ще стане с него?
Пиърс се изправи рязко и отиде отново зад писалището. Приличаше й на тигър в клетка. Най-после се настани отново в капитанския стол и скри ръцете си зад гърба.
— Ти забравяш, че този кораб е мой. Преди да… изчезна, Нименс беше мой капитан. Познавам го от години. Може да ти се струва странно, но той се зарадва да ме види жив и здрав.
Тя не се съмняваше. Но как беше реагирал екипажът? Нали беше чула гърма на оръдията, скърцането на абордажните куки, звъна на сабите.
— Какво казаха моряците? Имаше битка…
— Разбира се, аз не им разкрих истинското си лице, преди да поговоря с Нименс. За щастие успях да обясня, че се налага да преговарям с капитана. След като поговорих с моряците, те се подчиниха доброволно и не дадохме нито един мъртъв.
— А сега?
— Заминаваме за Англия.
— Какво? — Роуз скочи, забравила разкъсаната си рокля. Тя не можеше да се върне в Англия, не можеше да остави Уди. — Не, невъзможно!
— Ти май забравяш в какво положение си, скъпа. Ти не вземаш решенията. Този кораб е мой и ще отплава в посоката, която аз определя.
— Ти не разбираш! — извика отчаяно тя и застана пред писалището. — Баща ми…
— Да, да, знам — прекъсна я подигравателно той. — Известният търговец Ашкрофт Удбайн те е изпратил на Бермудските острови, за да хванеш в мрежата си друг нищо неподозиращ кандидат. Сър Уесли се казваше, нали? Наистина, Роуз, баща ти започва да става безсрамен. Нима може да иска от една херцогиня да се омъжи за някакъв си прост „сър“?
Без да мисли, тя го удари през лицето и за миг се наслади на задоволството, което изпита от шума на плесницата, от паренето по кожата си и от червените отпечатъци по бузата му. В следващия миг изпита панически страх. Очите му потъмняха от гняв. Той я грабна и я вдигна високо във въздуха. Тя се отбраняваше отчаяно, но напразно, докато той я носеше неумолимо към леглото.
— Пусни ме, пират такъв! Веднага!
Пиърс наистина я пусна, но тя се приземи в скута му с лицето надолу. Той я намести на коленете си, вдигна копринените й поли и я плесна доста силно по дупето.