Решетести стени ограждаха беседката и ги пазеха от вятъра; топлеха ги мангали с дървени въглища, поставени под застлания с татами под. Фенер осветяваше отделни писалища, на които бяха сложени принадлежности за писане. На масата имаше напитки и блюда. Върху стойка от тиково дърво бяха положени традиционните приношения за луната — оризови кнедли, соеви зърна, сливи, димящи кадила и ваза с есенни треви.
С предизвикателен жест владетелят Мияги взе една четчица и я предложи на Рейко.
— Бихте ли съчинили първото стихотворение в чест на луната, скъпа?
— Благодаря ви, но все още не съм готова да пиша — Рейко се усмихна напрегнато. Искаше й се да се отмести по-далеч от даймио, но съпругата му бе седнала твърде близо от другата й страна. Бе твърде уплашена, за да се настрои за поезия. По пътя насам страхът й се бе поуталожил от присъствието на стражите и на двамата помощници на Сано, но не бе предполагала, че мястото, от което щяха да наблюдават луната, бе тъй далеч от вилата, където се бяха настанили придружителите й. Приклещена между убиеца и съпругата му, Рейко преглътна нарастващата си паника. Само мисълта за кинжала, скрит в ръкава й, я успокояваше.
Госпожа Мияги се засмя дрезгав грак, обагрен с вълнение.
— Не карай нашата гостенка да бърза, братовчеде. Луната все още е твърде далеч от своята прелест — тя изглеждаше странно променена от сутринта. Хлътналите й страни бяха поруменели; устните й, иначе превзето стиснати, сега потръпваха. Очите й отразяваха фенера, а неспокойната й енергия изпълваше беседката. — Може ли да ви предложа нещо за хапване, за да се подкрепите? — попита тя.
— Да, моля — Рейко се насили да звучи ентусиазирано. При мисълта да яде в присъствието на семейство Мияги стомахът й се преобърна. С неохота прие чай и кръгла сладка питка със запечен вътре цял жълтък, символизиращ луната. Чувството, че е попаднала в затвор, засили безпокойството й. Тя усещаше как нощта приближава и скрива пътя към нейната безопасност. Покрай беседката минаваше тясна, застлана с чакъл пътека. Зад нея изведнъж следваше почти отвесен склон, който се спускаше до осеян с обли камъни бряг на поток. Рейко чуваше как водата се плиска далеч долу. Очевидно нямаше друг път за бягство, освен пропастта. Докато трошеше лунната питка в чинията си, успя да се поуспокои и се обърна към своя домакин: — Моля вие да напишете първото стихотворение, за да мога да следвам вашия пример.
Владетелят Мияги се насърчи от ласкателството й. Известно време той безмълвно съзерцаваше луната, после взе четчицата и започна да пише. Щом свърши, прочете на глас творението си:
Той хвърли многозначителен поглед към Рейко, която едва успя да прикрие отвращението си. Даймио изкривяваше ритуала за съзерцаване на луната в най-обикновено безсрамно ухажване.
— Великолепни стихове! — възкликна съпругата му, макар че възторгът й изглеждаше пресилен.
Без да обръща внимание на намека, Рейко търсеше пролука, за да насочи разговора в друга посока.
— Захладня! Все ми е студено. Понеже вчера ходих в храма Зоджо и доста намръзнах… Вие излизахте ли?
— Не, цял ден си бяхме вкъщи… Сами… — натърти госпожа Мияги. Тя се опитваше да представи алиби за времето, в което бе убит Чойей. Но владетелят Мияги каза:
— Аз излизах за малко. Когато се върнах, теб те нямаше — после добави заядливо: — Беше отишла някъде и трябваше да стоя сам. Мина цял век, докато си дойдеш.
— Грешиш, братовчеде! — в гласа на Акико прозвуча рязка предупредителна нотка. — Трябваше да свърша някои неща в крилото на прислугата. Ако ме беше потърсил по-усърдно, щеше да ме откриеш. Изобщо не съм напускала къщата.
Рейко скри радостта си. Щом даймио бе толкова глупав, че да оборва собственото си алиби, тогава нямаше да й е трудно да изтръгне и самопризнанията му. От масата с храната Рейко си избра мариновани репички и си взе малко. Парливата хапка изпълни устата й със слюнка.