На пода сред подноси полуизядена храна лежаха дванайсет мъже. Сано разпозна ескорта на Рейко и двамата си помощници. Ота хъркаше.
— Заспали са — каза Хирата.
Сано разтърси Ота.
— Събуди се! Къде е Рейко?
Ота само изстена и продължи да спи.
— Пияни са — каза Хирата с отвращение.
Тогава Сано долови дъха на Ота — от него се носеше някакъв особен сладникав мирис — не на алкохол, а на нещо, напомнящо развалени кайсии. Той грабна чашата на Ота и я подуши. В нея все още се долавяше същият мирис.
— Вероятно някакво приспивателно — страховете му за Рейко се превърнаха в ужасяваща сигурност, че госпожа Мияги е замислила да я убие. Защо иначе ще обезврежда охраната? — Хайде, ела да претърсим къщата!
Направиха го, но без резултат.
— Семейство Мияги вероятно са извели Рейко навън да гледат луната — предположи Сано и се втурна през задната врата. Градината беше пуста, но на върха на гористия хълм на фона на нощното небе луната очертаваше силуета на малка постройка. Вътре трепкаше светлинка. — Там горе са!
С фенери в ръка двамата с Хирата се гмурнаха в тъмната гора и с мъка се закатериха по едва видима обрасла пътека. Удряха се в ниски клони, хлъзгаха се по борови иглички и паднали листа, катереха се по скали и прескачаха паднали клони.
— Струва ми се, че някой върви след нас — каза Хирата.
Сано не обърна внимание на предупреждението. Останал без дъх, той излезе от гората и се завтече по тревистото било на хълма към малкия павилион със сламен покрив. Зад решетестите стени гореше фенер. Отвъд беседката се долавяха гласове.
— Моля те, братовчедке! Ако я убиеш, само ще влошиш нещата… — това бе гласът на даймио Мияги, дрезгав от отчаяние.
— Нямаме избор — крещеше в отговор съпругата му.
Докато Сано и Хирата се катереха залитайки, владетелят Мияги захлипа:
— Не можеш да се измъкнеш безнаказано след подобно нещо. Ще те екзекутират за убийство. Аз как ще се оправям без теб?
— Няма да можеш — в гласа на жена му прозвуча мрачно тържество. — В продължение на трийсет и три години аз ти служа всеотдайно, изпълнявам всичките ти желания, браня те от последствията. Убих онова съседско момиче, защото то те хвана да я шпионираш на вратата на тоалетната. Страхувах се, че ще ни създаде неприятности, и сложих отрова в чая й. Ако сега ме оставиш да убия и тази глупачка, никой вече няма да ни раздели!
Значи госпожа Мияги бе извършила и онова неразкрито убийство, за което бе споменал съдията Уеда! Дори когато страх прониза сърцето му, в Сано се надигна неистова надежда. Рейко все още беше жива. Задъхан, се втурна напред, заобиколи павилиона и замръзна на място. Фенерът му освети три фигури, които се откроиха като трепкащи очертания на фона на мрака. Владетелят Мияги бе коленичил на пътеката, която граничеше с пропастта. Някъде долу се долавяше глух шум от течаща вода. Малко по-нататък съпругата му стоеше на крачка от ръба и държеше Рейко за косите. Пищните им роби се вееха на вятъра.
— Рейко! — извика Сано. Даймио извърна към него обляно в сълзи лице. Акико се завъртя. Държеше кинжал, опрян в гърлото на Рейко. — Хвърли ножа! — нареди Сано на госпожа Мияги, като се опитваше да не допусне паника в гласа си. Връхлетя го ужас. — Арестувана си за убийствата на сокушицу Харуме и на Чойей. Ако убиеш жена ми, това няма да ти помогне! — остави настрана фенера си и махна с ръка. — Пусни я да дойде при мен.
— Направи каквото ти казва, братовчедке! — изстена умолително владетелят Мияги.
Оръжието трепна в нестабилната ръка на съпругата му, но тя продължаваше да държи Рейко. В очите й блесна отчаяние. Дългите й коси се вееха на вятъра. Сано едва разпозна превзетата дама, която бе видял преди два дни. С пламналите страни и оцапаната си с кръв брадичка тя приличаше на обезумяла. И животът на Рейко зависеше от умението му да се разбере с нея.
— Сосакан сама, жена ми не е лош човек — каза владетелят Мияги. — Лоша беше Харуме, тя ме изнудваше. Съпругата ми искаше само да ме защити.
Сано се обърна към госпожа Мияги:
— Ако пуснеш Рейко, ще посъветвам шогуна да вземе предвид особените обстоятелства и да смекчи присъдата ти — мисълта, че може да остави една убийца да избегне правосъдието, му бе противна, но той бе готов да каже всичко, за да спаси Рейко. — Само се дръпни от пропастта и нека поговорим.
Акико не се помръдна. Сано видя как гърлото на Рейко се сгърчва.
— Слушай какво ти казва сосакан сама — умоляваше жена си даймио Мияги. — Той може да ни помогне.
— Да, Харуме беше зла! — внезапно госпожа Мияги заговори с друг тон. Думите й извираха от някакво тъмно и тайно кътче в душата й. — Имаше наглостта да зачене твое дете…