Сано уви в платното веществените доказателства.
— Ще разговарям с майката на шогуна и с главната дворцова служителка. Може би те ще ме осветлят кой би могъл да желае смъртта на Харуме…
Доктор Ито придружи Сано до двора, потънал в здрача на настъпващата вечер.
— Благодаря ви за помощта, Ито сан, и за подаръка. Щом пристигне трупът на наложницата, пак ще дойда! — после прибра вързопа в дисагите, метна се на коня си и подкара към замъка Едо.
Глава 5
— Янагисава сама, смрачава се, не е ли твърде късно за лов? — главният старейшина Макино Нарисада побърза да настигне господаря си. Другите четирима членове на съвета на старейшините пъхтяха и мърмореха десетина метра зад дворцовия управител. — Пък и захладня… Не е ли по-добре да се върнем в двореца и там да продължим съвещанието си… удобно?
— Глупости — отвърна рязко Янагисава, измъкна лъка си и нагласи стрелата. — Нощта е най-подходящото време за лов. Много по-голямо предизвикателство е.
Висок, слаб и силен, едва трийсет и три годишен, дворцовият управител Янагисава се движеше бързо през гората. Тайнствената енергия на нощта винаги засилваше сетивата му. Сега замръзна и се прицели. Ловът възбуждаше инстинкта му за убиване — най-доброто състояние за управляване на държавните дела. Пусна стрелата. С глух удар тя се заби в едно дърво. Последва птичи грак и в мрака панически изчезна кацнало наблизо ято.
— Чудесен удар! — обяви Макино. Другите се присъединиха към хвалебствията. Янагисава се усмихна — не го интересуваше, че е пропуснал целта, защото преследваше по-голям и по-важен дивеч. Макино плахо поде: — Да продължим ли със следващия въпрос от дневния ред?
— Кой е той? — разсеяно попита дворцовият управител.
— Докладът на сосакан Сано за успешното разследване на контрабандната мрежа в Нагасаки.
— А, да! — яростта изпълни Янагисава като гейзер. — Ще помисля как да му видя сметката!
Откакто Сано Ичиро бе дошъл в замъка Едо, дворцовият управител не спираше да крои планове, как да се отърве от него. Сосаканът бе враг, защото възпрепятстваше най-съкровеното му желание. Още от младежките си години Янагисава бе любовник на шогуна и фактически втори по власт в страната — правителството действаше благодарение на административните умения на Янагисава, а шогунът се бе посветил на изкуствата, религията и… на страстта си към млади момчета. През годините дворцовият управител бе натрупал несметни богатства, като заделяше пари от ежегодните налози върху клановете на даймио, от данъците за търговците и от таксите за издръжка на шогуна. Но тези богатства и мощ не му бяха достатъчни, защото искаше сам да стане даймио, да има благородническа титла и собствена земя, да бъде официален губернатор на цяла провинция. Преди четири месеца бе прокудил сосакан Сано в Нагасаки с мисълта, че повече няма да го види, и с убеждението, че по този начин завинаги ще си остане любимец на шогуна, но планът му се провали, даже по-лошо — постигна обратен ефект. Сано не само оцеля от изгнанието, но и се върна като герой. На всичко отгоре днес се ожени за дъщерята на съдията Уеда, дълбоко уважавания съветник на шогуна. Освен това Токугава Цунайоши се бе ядосал, че Янагисава е изпратил Сано толкова далеч, и сега го отбягваше като любовник. Деспотът най-после бе прозрял враждата между сосакан Сано и дворцовия управител, и Янагисава вече не смееше да използва срещу Сано най-изпитания метод за елиминиране на някой враг — убийството. По-рано често го бе използвал срещу противниците си, но сега рискът от разкриване бе твърде голям.
— Но сосакан Сано защитава Япония от корупцията и предателствата — разпалено рече Хамата Казуо, един от по-възрастните старейшини, известен с идеализма и неподкупността си — и всички ние трябва да подкрепим усилията му!
От всички старейшини се разнесоха неясни реплики на плахо съгласие. Само Макино, главният приближен на Янагисава, замълча. В съзнанието на дворцовия управител лумна паника. По-рано старейшините винаги го подкрепяха и му се подчиняваха, а сега заради Сано изпускаше контрола над най-важните хора в държавата.
— Как смеете да ми противоречите? — запита рязко той и ускори крачка, за да принуди старейшините да вървят по-бързо, докато му се извиняват припряно.