— … толкова ме е страх… хората винаги очакват да бъда силен и мъдър като славния ми предшественик Токугава Йеясу… не знам как да постъпя… глупав, слаб, недостоен…
Кейшо галеше сина си по главата и го успокояваше:
— Няма нищо, скъпото ми момченце… Мама е тук. Тя ще оправи всичко… — и взе дълга лула, дръпна си, изпусна дима, изкашля се и рече: — Първо дай пари на главния будистки свещеник Рюко, за да построи още храмове, в които…
— Ами ако Янагисава или старейшините се противопоставят? — прекъсна я синът й с разтреперан глас.
— Просто им кажи, че твоето решение е закон — смъмри го майката.
— Добре, мамо — въздъхна шогунът.
Сано се дръпна отвратен от вратата. Слуховете за влиянието на Кейшо върху Токугава Цунайоши явно бяха истина. Тя бе ревностна будистка, изцяло под властта на амбициозния и величаещ себе си Рюко, нейния любим свещеник, а, Сано бе чувал, и неин любовник. Без съмнение Рюко я бе убедил да помоли шогуна за пари.
В този миг отнякъде се появи отошийори Чизуру и се обърна към Сано и Хирата:
— Господарката Кейшо ви очаква.
Те влязоха в стаята, но… майката на шогуна седеше сама и пушеше лулата си. От шогуна нямаше и помен. Само брокатените завеси зад нея потрепваха, сякаш някой току-що бе минал през тях. Сано и Хирата коленичиха и се поклониха. Кейшо ги огледа с нескрит интерес. Сано също спря погледа си върху нея по-дълго, отколкото бе прието, и неволно се възхити — как една девойка от простолюдието, дъщеря на градинар от Киото, бе стигнала до най-високото положение, което една жена може да получи — официална съпруга на бившия шогун и майка на настоящия.
— Синът ми е разказвал толкова много за вас — каза тя. — Радвам се да се запознаем, макар и по такъв тъжен повод. Каква трагедия! Но като знам, че вие сте тук да ни спасите, се чувствам по-добре. Кажете какво да сторим, че да предотвратим епидемията?
— Харуме не е умряла от болест, тъй че няма опасност от никаква епидемия — каза Сано, успокоен, че майката на шогуна е тъй сговорчива. Със своя ранг и влияние тя би могла сериозно да възпрепятства разследването му. — Тя е била отровена.
За момент Кейшо и отошийори Чизуру застинаха безмълвни. Сано забеляза някакво неясно трепване в очите на надзирателката, после майката на шогуна ахна:
— Отрова? Стъписана съм! — тя се отпусна назад върху възглавниците, като едва си поемаше дъх. — Не мога да дишам. Имам нужда от въздух! — отошийори Чизуру припряно пристъпи към господарката си, но Кейшо я отпрати с жест и помоли Хирата: — Млади момко! Помогни ми!
Стреснат и смутен, помощникът на Сано отиде при нея, взе ветрилото й и почна да й вее енергично. Скоро дишането й се успокои и тялото й се отпусна. Хирата й помогна да се поизправи върху възглавниците и тя се усмихна в лицето му:
— Тъй силен и красив! Аригато, благодаря!
— До иташимашите, няма защо — измърмори Хирата и бързо се върна на мястото си до Сано, въздъхвайки с облекчение.
Сано го погледна с тревога. Обикновено Хирата оставаше невъзмутим пред всякакви изпитания, а сега бе свел глава като ученик. Какво ставаше? Но на този етап реши да се съсредоточи върху реакцията на жените. Дали отравянето бе новина за тях? Прилошаването на Кейшо му изглеждаше неподправено, но той се запита дали отошийори не знаеше нещо повече.
— Кой би искал да убие бедната Харуме? — възкликна майката на шогуна с жален глас и изпусна дим от лулата си. — Такова добро момиче, тъй очарователно и жизнено. Напомняше ми за самата мен, когато бях млада. Някога бях голяма красавица и всеобща любимка. Харуме толкова хубаво пееше и свиреше на шамисен. Шегите й разсмиваха всички ни. Затова я избрах за моя прислужница. Тя знаеше как да развеселява хората. Просто я обожавах, все едно че ми беше дъщеря.
Сано погледна отошийори Чизуру, която стискащи устни — очевидно не споделяше мнението на господарката си за мъртвото момиче.
— А вие какво ще кажете? — подкани я той.
— Не е моя работа да имам мнение за наложниците на негово превъзходителство — отвърна тя.
Сано усети, че отошийори Чизуру може да му каже много за жертвата, но не пред господарката си.
— Харуме имаше ли врагове в двореца? Някой, който да желае смъртта й? — попита той двете жени.
— Никакви! — отсече Кейшо и сякаш за да подчертае думите си, изпусна кълбо дим от лулата си. — Всички я обичаха. Тук, във вътрешното крило, сме си много близки. Като сестри сме…