— Вече й съобщиха, че сте се върнали, и тя бърза насам — слугата се поклони и напусна стаята.
Докато чакаше, сърцето на Сано биеше все по-учестено; стомахът му се стегна. И тогава вратата се плъзна встрани. Сано скочи на крака. Рейко бе облечена в бледооранжево кимоно на златни астри и носеше поднос с порцеланова каничка за саке и две чашки. Със срамежливо сведени очи тя се плъзна към Сано, коленичи пред него, остави подноса и се поклони.
— Уважаеми съпруже — изрече тя неясно, — ще ми позволите ли да ви обслужа?
— Да, ако това не те затруднява — отвърна Сано, възхитен от красотата й. Някоя прислужница или вероятно бавачката й я бе инструктирала как да се държи и какво да прави, когато за първи път остане насаме със съпруга си. Но ръцете на Рейко трепереха, лицето й излъчваше напрежение и Сано се разнежи. — Надявам се, че се чувстваш добре тук? — той й подаде чашка саке.
Предпазливо, сякаш се страхуваше да докосне съпруга си, Рейко пое чашката.
— Да, благородни съпруже.
Двамата отпиха и Сано забеляза, че предните й зъби са боядисани в черно. Неочакван прилив на топлина заля слабините му. Досега не се бе замислял над този обичай на омъжените жени като знак, че духом и телом принадлежат на съпрузите си.
— Допадат ли ти стаите? — Сано плъзна поглед по високо вдигнатите на кок коси на Рейко, по нежната линия на врата й и по полегатите й рамене. Повече от година не бе делил ложето си с жена. — Настани ли се вече?
— Да, благодаря.
Точно тогава влезе един слуга, който даде на Сано гореща влажна къпа да си избърше ръцете и постави пред него поднос от лакирано дърво, отрупан с вкусни ястия. Рейко бързо махна капаците от блюдата със сашими — тънки ивици филе сурова риба, пушена пъстърва и зеленчуци, след което му наля чай. Самата тя вероятно бе вечеряла по-рано, за да може да му прислужва по-добре. Съпружеската й покорност му доставяше удоволствие.
— Наистина искам да се чувстваш добре тук — каза той. — Ако желаеш нещо, просто ми кажи.
Рейко вдигна нетърпеливо сияещо лице към него.
— Бих искала… бих могла, може би… ако ми разрешите, бих желала да ви помагам в разследването… за смъртта на наложницата на шогуна — довърши припряно тя.
— Какво? — късчето риба, което Сано точно поднасяше към устата си, падна от пръчиците му за хранене и той застина изненадан.
В този миг хрисимата поза и благовидната срамежливост на съпругата му изчезнаха. С високо вдигната глава и изпънати рамене тя погледна Сано в лицето. Очите й блестяха с детинска дързост.
— Вие се занимавате с много интересни неща, разследвате убийства, участвате в преследвания и приключения. Дочух, че сокушицу Харуме е била убита, и искам да помогна в залавянето на убиеца… — тя преглътна и после довърши на един дъх: — Сам казахте, че ако искам нещо, просто трябва да кажа.
— Но нямах предвид това! — отвърна слисан Сано. От дълбините на паметта му изникнаха сцени от детството му — майка му готви, чисти и шие вкъщи, а баща му рискува живота си, за да изкарва прехраната на семейството. И това бе представата му за идеален брак. — Съжалявам — каза нежно. — Ценя предложението ти, но разследването на убийство не е поле за изява на една съпруга.
Той очакваше тя да приеме безропотно решението му, както бе правила майка му, но Рейко продължи:
— Баща ми ме предупреди, че ще мислите така, но аз искам да ви помагам, да ви бъда полезна…
— Но как? — попита Сано още по-озадачен, докато мечтата му за семейно щастие се изпаряваше като летен дим. — Какво би могла да правиш?
— Аз съм образована, мога да чета и да пиша не по-зле от всеки мъж. В продължение на десет години съм наблюдавала делата на баща ми в съда. Познавам закона и престъпниците. Мога да помогна да заловите убиеца на сокушицу Харуме…
Милостиви богове! Израсналата в дома на съдията Уеда Рейко вероятно бе виждала в живота си повече престъпници и сцени на насилие от самия него! Но ако младата му съпруга е ставала свидетел на подобни низости, как би могъл общият им дом да бъде сигурно убежище от светските злини?
— Моля те… детективската работа е опасна — Сано вдигна ръце в успокоителен жест. — Може да пострадаш и дори да те убият… Не мога да ти позволя да се забъркваш в такива неща!
— Но аз знам да се бия! — продължи настоятелно Рейко, — мога сама да се защитавам… — прекрасните й очи пламнаха. — И освен това съм жена, мога да отида на места, които за вас са недостъпни. Мога да говоря с хора, които никога не биха разговаряли с вас. Само ми дайте възможност и ще видите!
Сега вече Сано изпита раздразнение. Спомни си хрисимата си майка, която готвеше любимите гозби на баща му и се грижеше за домакинството, без да поиска каквото и да било за себе си. В живота на самураите, посветили съществуването си на неизменния дълг към режима на Токугава, домът и съпругата бяха единственото владение, единственото място в света, където думата им бе закон. Сано усети как тази безценна власт му се изплъзва, как мъжкото му присъствие отслабва. Умората измести търпението му и той избухна: