Двамата се разделиха.
Глава 9
Сано яздеше през тесните улички на търговския квартал Нихонбаши, плътно застроен с работилници, сергии и дюкяни. Началникът на дворцовата стража му бе съобщил, че откакто е отстранен, главният пазач Кушида се върти все около академията за бойни изкуства на Сано. По ирония на съдбата разследването бе отвело личния следовател на шогуна в района, където се намираха родният му дом и школата, основана от покойния му баща. Някога и той бе преподавал в нея, даже кроеше планове за развитието й след оттеглянето на баща си, но когато постъпи на работа в силите на реда, старецът прехвърли школата на Аоки Коемон, един от учениците си. Майката на Сано не бе пожелала да се премести при него в замъка Едо и все още живееше в помещенията зад училището. Сано бе похарчил голяма част от заплатата си за подобрения в школата — вечно течащият керемиден покрив бе заменен с нов, фасадата бе прясно измазана с бял хоросан, нова, по-голяма табела обявяваше името на академията. Сега с гордост влезе вътре. В залата няколко редици самураи, облечени в бели памучни униформи, размахваха дървени мечове, тояги и копия в тренировъчен бой. Крясъци и тропот отекваха в гръмка какофония — шума, на фона на който бе минало цялото детство на Сано. Познатият тежък мирис на пот и масло за коса бе пропил въздуха. В школата вече тренираха повече от триста ученици, а броят на сенсеите бе нараснал до двайсет.
— Сано сан! Добре дошъл! — посрещна го Аоки Коемон, приятелят му от детинство. Поклони се и после викна към групата: — Внимание! Нашият покровител е тук!
Боевете мигом стихнаха. В настаналата пълна тишина всички се поклониха на Сано. Той се почувства едновременно смутен и поласкан. Някога тук учеха само ронини или дребни васали от низши кланове. Сега идваха членове на най-приближените до Токугава семейства и близките на най-прочутите даймио — някои заради репутацията му, а други — с надеждата да спечелят благоволението му.
— Продължавайте работата си — нареди Сано.
Тренировките и шумът се възобновиха.
— Какво ви води насам днес? — попита Коемон.
— Търся Кушида Мацутацу.
Коемон посочи в дъното на помещението, където група ученици вземаха урок по нагинатаджуцу — изкуство за бой с копие — от един нисък слаб самурай. Неговото бамбуково тренировъчно оръжие завършваше с изкривено дървено острие, увито в памук.
— Ето го — каза Коемон. — Той е един от най-добрите ни ученици и често действа като инструктор.
Когато Сано се приближи, Кушида тъкмо показваше на групата определени удари. Изглеждаше около трийсет и пет годишен и носеше обикновен бял тренировъчен екип. Лицето му бе сбръчкано като на маймуна, с блестящи очи под надвиснало чело. Имаше дълги ръце и къси крака, които засилваха маймунския му вид. Изглеждаше твърде нелеп ухажор на една толкова красива млада жена, като Харуме.
Кушида подреди учениците си в две успоредни редици, клекна, стиснал копието в две ръце, и извика:
— Нападайте!
Учениците връхлетяха отгоре му с насочени напред копия. Нагината първоначално са били използвани от воини монаси; по-късно, преди петстотин години, враждуващите кланове масово са включвали копия във въоръжението на армиите си. Но с установяването на династията Токугава със закони бе забранено използването на нагината и малцина специалисти все още владееха това изкуство. Главният пазач Кушида очевидно бе достигнал съвършенство в използването на това оръжие. Сано го наблюдаваше с възхищение — в замайващо бърз танц Кушида се вряза сред своите нападатели и копието му светкавично повали няколко противници. Пазачът използваше всяка част на оръжието си — парираше удари с дръжката, разсичаше с обезопасеното острие и ръгаше с тъпия край. Все повече тела се строполяваха на пода наоколо, но Кушида сякаш бе концентрирал безкрайна енергия и продължаваше да се бие на живот и смърт. Би трябвало вече да е научил за смъртта на Харуме, помисли си Сано. Това ли бе неговият начин да изрази скръбта си? Или бе просто израз на склонността му към жестокост, която го бе тласнала към убийство?
Съвсем скоро всички ученици лежаха на пода сразени, стенещи и разтриващи натъртените места по телата си.
— Слабаци! Лениви дебелаци! — ругаеше ги Кушида. Беше се запъхтял; от обръснатото му теме капеше пот. — Ако това бе истинска битка, всички щяхте да сте мъртви. Трябва да тренирате по-усърдно! — после забеляза Сано, тялото му се стегна и той вдигна копие, сякаш се подготвяше за нова битка. — Сосакан сама, не ви отне много време да ме намерите, нали? Кой ви каза за мен? Онази крава, отошийори Чизуру?