— След като знаете защо съм тук, няма ли да е по-добре да излезем навън, за да поговорим насаме? — предложи Сано с многозначителен поглед към любопитните ученици.
Кушида сви рамене и пое към вратата. Движеше се със стегната походка; мускулите на тънките му ръце и крака бяха като стоманени въжета. От една дървена кофа си взе чаша вода. Сано го последва на верандата. Улицата бе изпълнена с несекваща върволица от селяни и самураи.
— Кажете ми какво се е случило между вас и Харуме?
— Защо да говорим за това, след като вече знаете? — Кушида хвърли на пода нагината, отпи жадно от чашата си и изгледа ядно Сано. — Защо просто не ме арестувате? Отстраниха ме от служба; вече съм опозорен, какво по-лошо може да ми се случи?
— Екзекуция — лаконично отвърна Сано. — Давам ви шанс да разкажете своята история за случилото се.
С въздишка на примирение Кушида остави чашата на пода, отпусна се назад и се облегна на лакти.
— Е, добре. Когато Харуме дойде в замъка, бях… силно привлечен от нея. Да, зная правилата и до онзи момент никога не ги бях нарушавал. Но сокушицу бе тъй красива, тъй жизнена и очарователна… — погледът му се смекчи от спомена. По-скоро на себе си, отколкото на Сано, добави: — В началото бях доволен просто да я виждам. Слушах я как разговаря с другите жени или взема уроци по музика. Когато излизаше от замъка, се включвах като доброволец в ескорта от войници само за да бъда близо до нея. Но скоро започнах да искам повече. Намирах си поводи да я заговоря, търсех пролука да видя голото й тяло… Започнах да я шпионирам. Стоях пред стаята й, докато се събличаше, и наблюдавах как сянката й се движи върху хартиената стена. После един ден тя случайно остави вратата на банята открехната. И аз съзрях раменете, гърдите и краката й… — изповядваше се Кушида смутено, а гласът му стана приглушен от благоговение. — И при тази гледка изчезна всякаква предпазливост в мен…
Дали Харуме неволно е оставила вратата открехната, или е играела с Кушида същата игра, която бе описала в дневника си?
— И вие й направихте предложение? — подсказа Сано.
Пазачът се навъси, сякаш ядосан на себе си, че бе говорил твърде открито. Прегърбен, с ръце на коленете, той впери поглед в пода и отвърна:
— Изпратих й писмо, в което й казвах колко й се възхищавам. Но тя изобщо не им отговори и започна да ме избягва. Опасявах се, че съм я ядосал, и й написах второ писмо, в което се извинявах за първото и я умолявах да ми позволи да й бъда приятел… — гласът на Кушида се напрегна; ноктите му се впиха в ръцете му. — Е, тя пак не ми отговори. От този момент нататък почти не я видях; тя престана да разговаря с мен. Бях толкова отчаян, че престъпих всякаква дисциплина и разум. Написах й ново писмо, в което й признах, че я обичам. Помолих я да избяга с мен, за да можем да бъдем заедно като мъж и жена за една нощ и после да умрем заедно и да живеем вечно в отвъдното. Цели пет мъчителни дни чаках отговор! Мислех, че ще се побъркам… — Кушида избухна в рязък, треперлив смях. — И тогава, докато крачех на пост по коридора, случайно се натъкнах на нея. Сграбчих я за раменете и поисках да знам защо не отговаря на писмата ми. Тя ми изкрещя да я пусна. Не ме интересуваше дали някой ще види, или ще чуе. Казах й, че я обичам, че я желая и че не мога да живея без нея. И тогава… — Кушида отпусна глава върху ръцете си. Талази от отчаяна мъка се излъчваха от тялото му. — … тя каза, че е трябвало да се досетя, че не споделя чувствата ми. И ми нареди да я оставя на мира — пазачът вдигна лице — маска на неутешима скръб. — Тя ме отблъсна! Толкова се разгневих, че ми причерня пред очите. Заради нея бях нарушил дисциплината, бях изложил на риск поста и честта си! Помня, че чух собствения си глас да казва „Ще те убия. Ще те убия!“, а тя се отскубна и избяга. Успях някак да се овладея, но скоро след това научих, че Харуме е докладвала за случилото се до най-малката подробност. Охраната ме изхвърли. Повече не съм я виждал — Кушида въздъхна шумно и хвърли поглед към оживената улица. — Край на историята.
— Колко време мина от последната ви среща до изхвърлянето ви от замъка? — попита Сано.
— Два дни. Достатъчно, за да може отошийори Чизуру да е чула оплакването на Харуме и да е уведомила началниците на стражата, за да ме накажат.
— А виждали ли сте някога това? — Сано извади от пояса си мастилницата — сега празна и измита — и я подаде на Кушида.