Владетелят Мияги кимна и си дръпна от лулата. Съпругата му отвърна:
— Да, знаехме. Мъжът ми искаше тя да докаже предаността си. Аз й написах писмо, в което я помолих да го стори.
Сано се запита дали сковаността в поведението на госпожа Мияги издаваше фригидност, или бе резултат на нещо друго. После извади от платнената кесия на кръста си черната лакирана мастилница на Харуме и попита:
— От вас ли е получила това?
— Да, това е бурканчето за туш, което й изпратихме заедно с писмото — отвърна невъзмутимо господарката Мияги. — Аз го купих. Съпругът ми изписа името на Харуме върху капачето.
— Кога беше това? — попита Сано.
Госпожа Мияги се замисли.
— Преди четири дни, струва ми се.
Значи преди Кушида да бъде отстранен от длъжност и след оплакването на Харуме. Но Кушида се кълнеше, че не е знаел за татуировката, а Сано нямаше информация за Ичитеру. Вероятно Хирата вече е разбрал. А може самите съпрузи Мияги да са сложили отрова в мастилото.
— В добри отношения ли бяхте с Харуме? — обърна се Сано към владетеля Мияги.
Даймио вяло сви рамене.
— Не сме се карали, ако това имате предвид. Обичах я, доколкото изобщо съм способен да обичам някого. Вземах онова, което ми бе нужно от тази връзка, и, предполагам, тя е правела същото.
— А каква беше нейната облага от връзката ви? — в дневника се обясняваше, че партньорът е получавал удовлетворение, а Харуме — не. Сано бе любопитен защо красивата наложница е рискувала живота си за някакви жалки срещи с този тъй непривлекателен мъж.
За първи път владетелят Мияги изглеждаше притеснен — адамовата му ябълка заподскача под отпуснатата плът на шията му и той погледна към съпругата си. Госпожа Мияги му се притече на помощ:
— Харуме копнееше за приключения, сосакан Сано. Срещите й с мъжа ми удовлетворяваха тази нейна потребност.
— А вие? — попита Сано. — Какво отношение имахте към Харуме и към тази връзка?
Жената се усмихна отново — безкрайно неприятно изражение, което подчертаваше грозотата й.
— Бях благодарна на Харуме за това, че доставя удоволствие на съпруга ми.
Сано потисна тръпка на отвращение. Господарката Мияги приличаше на някой дърт сводник от публичен дом в квартала на удоволствията Йошивара. Тя дори не се интересуваше колко цинична или перверзна изглежда. От дъното на коридора долитаха приглушени акорди и гласовете на наложниците. Сано внезапно си даде сметка, колко тиха бе къщата: не се чуваха никакви звуци — нямаше тропот на патрулиращи войници, които да охраняват имението, нямаше суетене на слуги и работници, а и солидно изградената постройка изолираше шумовете от улицата и усилваше впечатлението му за един затворен свят. Ама че странно домакинство!
— Нали виждате — каза даймио Мияги с въздишка на отегчение, — нито съпругата ми, нито аз имаме причини да убиваме Харуме. Ще тъгувам за удоволствието, което ми доставяше. А жена ми никога не е била ревнива.
— Кой друг е имал достъп до мастилницата, преди да се озове у Харуме? — попита Сано.
— Куриерът, който я отнесе в замъка Едо отвърна госпожа Мияги, — както и васалите, прислугата, Снежинка и Орехче. Когато донесох мастилницата, мъжът ми не беше тук, тъй че я оставих на бюрото му. Минаха няколко часа преди да я изпратим. Всеки може да е пуснал отровата вътре…
Дали просто предаваше действителното положение, или прикриваше себе си и владетеля Мияги, насочвайки подозренията към другите обитатели на имението? Може би някой от тях е таял омраза към Харуме?
— Моите помощници ще дойдат да разпитат всички в дома ви — каза Сано. Даймио Мияги кимна с безразличие. А сега към деликатната, критичната част от разпита, помисли си Сано и попита: — Имате ли деца?
Никой от двамата съпрузи не промени изражението си, но тренираните сетива на Сано доловиха внезапно напрежение във въздуха. Госпожа Мияги седеше неподвижно с поглед, вперен в нищото, а владетелят Мияги каза:
— Не. Нямаме… — в тона му прозвуча съжаление. — Липсата на син ме принуди да обявя един племенник за свой наследник.
Сано реши, че е докоснал болезнена точка. Но дневникът на Харуме описваше владетеля Мияги като воайор, който предпочита самозадоволяването пред акта с жена. Тази негова особеност в съчетание с факта, че той и съпругата му са бездетни, означаваше ли, че даймио е импотентен? Нима шогунът — слаб, болнав и склонен към хомосексуализъм — бе действителният баща на нероденото дете на Харуме?
— Владетелю Мияги, доколкото знам, Харуме се е събличала и се е докосвала, а вие сте наблюдавали през прозореца — каза Сано направо, защото не можеше да пести на развратния даймио неприятните чувства за сметка на собственото си разследване.