После и Рейко прочете същите думи от собствения си документ. Гласът й бе висок, ясен и мелодичен. Сано го чуваше за пръв път. За какво ли щяха да си говорят само двамата насаме довечера?
Помощничките подадоха на Сано и Рейко клонки от чаено дръвче, окичени с бели хартиени лентички, и отведоха брачната двойка до нишата за традиционното сватбено приношение към божествата. Дребна и крехка, Рейко едва стигаше до рамото на Сано. Дългите й ръкави и поли се влачеха по пода. Двамата заедно се поклониха и оставиха клонките пред олтара. Помощничките се поклониха два пъти към олтара и плеснаха с ръце. Всички присъстващи ги последваха.
— Церемонията приключи — обяви свещеникът, който бе изпълнил ритуала. — Сега младоженците могат да се заемат с изграждането на своя хармоничен дом.
Преследвана от демоните, Харуме успя някак да намери пътя по виещите се коридори до вратата, която водеше към главния дворец. Там стояха наложниците, облечени в ярки цветни кимона, обградени от слуги и няколко телохранители. Силите на Харуме гаснеха. Като се давеше и хъхреше, тя се строполи на пода.
Сред шумолене на коприна присъстващите се обърнаха. Чуха се възклицания:
— Това е сокушицу Харуме! Какво й е? Цялата й уста е в кръв!
— Демони — изхриптя Харуме. — Демони…
Силни ръце я сграбчиха. Властни мъжки гласове дадоха заповеди.
— Призля й. Доведете лекар!
— Не й позволявайте да помрачи сватбата на сосакан сама! Отведете я в стаята й…
Отнесоха я нататък по коридора. Зловещите привидения продължаваха да я измъчват, неистова конвулсия разтърси цялото й тяло и обви невидима верига около вътрешните й органи. Харуме изпищя в агония, докато гърбът й се изви в дъга, а вдървените й крайници се изпружиха. Сетивата й замряха. Вече не виждаше демоните, не чуваше гласовете им. Само необузданото блъскане на собственото й сърце кънтеше в ушите й. Следваща конвулсия. Макар и с широко отворена уста, Харуме вече не можеше да си поеме въздух. Последната й мисъл бе за нейния любим. С мъчителна като болката яснота тя разбра, че повече никога няма да го види. Последен отчаян опит за глътка въздух. И неизречен вопъл:
— Помощ…
И после пустота.
Сано бе сляп и глух за всичко наоколо, защото в този миг помощничките вдигаха белия воал от главата на неговата невеста и тя се обръщаше към него…
Рейко изглеждаше дори по-млада, отколкото предполагаха двайсетте й години. Имаше безупречно овално лице с деликатна брадичка и тънък нос. Очите й, бляскави черни венчелистчета, грееха в тържествена невинност. На високото й чело се извиваха фините линии на изписаните й вежди. Бяла оризова пудра покриваше гладката й съвършена кожа в невероятен контраст с черните атлазени коси, които се спускаха до коленете й. Красотата й остави Сано бездиханен. После Рейко му се усмихна — едва доловима свенлива извивка на нежните червени устни, преди смирено да сведе поглед. Сано отвърна на усмивката й и сърцето му се сви от нетърпима, обсебваща нежност. Да, съвместният им живот щеше да бъде откровено съпружеско блаженство!
Присъстващите станаха на крака, а помощничките придружиха Сано и Рейко от олтара обратно до техните семейства. Сано се поклони на съдията Уеда и му благодари за честта да се сродят. Същото стори и Рейко, обръщайки се към майката на Сано. Двамата благодариха и на шогуна, после, след още куп поздравления, благодарности и благословии, всички присъстващи преминаха през украсените с дърворезба порти и продължиха нататък по широкия коридор към залата за сватбеното угощение.
Изведнъж някъде от вътрешността на двореца се разнесоха пронизителни писъци, последвани от тропот на тичащи нозе. Шогунът застина на място и даде знак на шествието да спре.
— Какъв е този шум? — аристократичните му черти потъмняха от раздразнение и той се обърна към служителите си: — Идете, установете ъ-ъ… причината и сложете край на ъ-ъ… тази врява…
По коридора срещу сватбеното шествие с писъци се носеха десетки жени, някои облечени в блестящи копринени роби, други с прости памучни кимона на слугини. Всички те притискаха ръкави към носа и устата си с разширени от ужас очи. След тях тичаха дворцови служители, крещяха заповеди и се опитваха да въдворят ред, но жените не им обръщаха внимание.
— Пуснете ни да минем! — викаха те, изтласквайки сватбеното шествие към стената.
— Как смеят тези жени да се държат тъй непочтително? — възкликна жално Цунайоши. — Нима всички са обезумели? Стража… спрете ги!