— Добре си се справил!
Шичисабуро коленичи. Взе ръката на Янагисава и я притисна върху раната на гръдта си. Кожата му сякаш гореше.
— С кръвта си се вричам във вечна любов към вас, господарю мой — прошепна младежът. Очите му пламтяха от страст — истинска, неподправена.
Смехът заглъхна в гърлото на Янагисава. Слисан, той възкликна:
— Ама ти май говориш сериозно? — дълбоко в него нещо се разтърси. — Всичко, което казваш за чувствата си към мен, е истина. Не играеш. Убеден си във всяка своя дума.
Момъкът кимна.
— В началото играех — призна той. — После започнах да се влюбвам във вас — усмивката му бе изпълнена с любов и копнеж. — Вие сте тъй красив и силен, тъй интелигентен и могъщ. Вие сте всичко, което искам, което бих си пожелал да бъда. Бих направил всичко за вас!
Порой от чувства заля Янагисава. Първо дойде недоверието, че някой може да направи такъв жест на саможертва в негово име. Очите му се изпълниха със сълзи — сълзи, за които смяташе, че са пресъхнали след погребението на брат му, но които се бяха събирали в огромния язовир на самотата. Дарът на Шичисабуро го трогна до дъното на душата му. Изпита желание да прегърне момъка и да изхлипа благодарността си, да почувства прегръдката на ласкавите му ръце, да смъкне щитовете от вкамененото си сърце… И тогава през разстоянието на времето той дочу гласа на баща си: „Недостоен да бъде мой син.“ И си спомни ударите с дървената сопа. Отново се почувства жалък и недостоен за любов. Припомни си, че вече е най-могъщият след шогуна, а Шичисабуро е само някакъв прост селянин. Що за безразсъдство — да си позволява да обича владетеля на Япония? Копнежът и признателността на Янагисава се превърнаха в ярост. Той отдръпна ръката си от Шичисабуро:
— Как смееш да се държиш към мен тъй непочтително? — и зашлеви момъка. Актьорът ахна изумен; обида изпълни очите му. — Никога не съм ти заповядвал да ме обичаш! Как смееш! — изкрещя дворцовият управител. Любовта правеше човек уязвим и зависим; тя носеше само нещастие. Родителите му бяха поругали детските му усилия да им угоди и да спечели любовта им и с това му бяха причинили повече болка, отколкото с побоищата. Любовта на Шичисабуро носеше същата заплаха, освен ако не предотврати опасността веднага. — Аз съм твой господар, а не любовник! — гласът му прозвуча дрезгаво от усилието да овладее противоречивите си емоции. — Покажи някакво уважение! Поклони се! — той замахна с ръка и удари коленичилия момък. Шичисабуро се просна на пода.
— Съжалявам, господарю! — изхлипа той. — Не съм искал да ви обидя. Мислех, че онова, което сторих, ще ви достави удоволствие. Гомен насай, хиляди извинения, простете!
Шичисабуро се повдигна на лакти. Дворцовият управител го удари в челюстта и момъкът падна отново. После грубо разкъса препаската около слабините му, съблече собствената си роба, притисна младия актьор с лице към рогозката, и започна да го обладава.
— Сега ще ти покажа кой е господарят и кой робът! — крещеше Янагисава между тласъците.
Шичисабуро избухна в сълзи.
— Ако това е угодно на моя господар, повече никога няма да говоря за любовта си — извика той. — Нека забравим случилото се! — но вече не можеха да се върнат назад; всичко се бе променило. Янагисава обсипа с юмруци гърба му. Момъкът стенеше, но без да се съпротивява, и с това още повече вбеси дворцовия управител. — Можете да правите с мене… каквото пожелаете — изплака Шичисабуро между стенанията си. — Аз приемам… болката. Дори и ако не желаете… моята любов… аз съм ваш завинаги. Ще направя… всичко за вас!
И Янагисава изведнъж осъзна какво трябва да стори — да приключи връзката си с Шичисабуро веднъж завинаги. Иначе рано или късно щеше да се поддаде на емоциите си, а това би означавало да рухнат властта му, усилията му, самият той.
Но засега актьорът все още му беше твърде полезен и може би отново щеше да има нужда от услугите му.
Глава 16
Последната задача на Сано за деня бе да изслуша отчетите на помощниците си за хода на разпитите, за издирването на билкаря и за обиска на вътрешното крило. На този етап обаче никой от хората му не можеше да се похвали с голям напредък. Сано им даде указания за следващия ден, възложи на една група от тях да проследят как мастилницата и писмото са стигнали от имението на Мияги до стаята на Харуме, и после всички се разотидоха. Остана само с Хирата.
— Открих възможна следа към търговеца на лекове — похвали се Хирата. — Някакъв старец бродел из града и продавал афродизиаци. Използвах един от информаторите си, Плъха…
Сано кимна одобрително.
— А сокушицу Ичитеру?