— Опасност? — Рейко се смръщи озадачена. — Какво му е опасното на това да си побъбриш с някоя роднина?
Още по-ядосан, Сано отвърна:
— Като йорики имах секретар, един момък, по-млад и от теб… — гласът му потрепери при спомена за детската наивност на Цунехико. — Беше убит в една крайпътна странноприемница… Издъхна с прерязано гърло в локва от собствената си кръв. Не бе направил нищо, за да заслужи такава смърт. Единствената му грешка бе, че ме съпровождаше при разследването на едно убийство…
Очите на Рейко се разшириха от ужас.
— О, богове! Но вие… сте жив и здрав…
— Цяло чудо е — извърна рязко глава Сано, — защото бях нападан, раняван, подпалван, бит… толкова пъти, че не ми се мисли. Тъй че повярвай ми, детективската работа е опасна. Тя може да ти коства много, дори и живота ти…
Рейко го изгледа втренчено.
— И всичко това се е случило, докато сте разследвали престъпления и сте залавяли убийци? — изрече тя бавно. В гласа й вече нямаше неприязън, а само чиста детинска възхита. Сано кимна безмълвно. — Не знаех — Рейко колебливо пристъпи към него. Той стоеше вцепенен, неспособен дори да си поеме дъх. Усети у младата си съпруга своята собствена жажда за истина и справедливост, а тази прилика на духа бе безспорна основа за любов. Сано се развълнува и ужаси. Лицето й грееше от радост, бузите й бяха поруменели от бликналата страст, фината й ръка се протегна импулсивно към него. — Вие разбирате как се чувствам — промълви тя. — Нека работим заедно. Двамата можем да разгадаем убийството на Харуме!
Сано копнееше да поеме протегнатата към него ръка. Винаги бе мечтал да има за брачен партньор жена, с която да може да споделя мисията си. Но не можеше да въвлече крехката и неустоимо красива Рейко в гибелната мрежа на професията си. Затова с усилие каза:
— Ти чу основанията за желанието ми да стоиш настрана от разследването. Решението ми е окончателно.
Ръката на Рейко се отпусна. Болка угаси лъчезарието й като плащаница, хвърлена върху лампа, но решимостта й остана все тъй непоколебима.
— Защо да не разполагам със собствения си живот и да нямам право да го рискувам, когато аз реша? Или моята чест означава по-малко от вашата само защото съм жена? В моите вени също тече самурайска кръв. Преди векове бих се сражавала редом с вас. Защо не сега?
— Защото да постъпиш другояче, би било проява на откровен егоизъм и на елементарно незачитане. А сега ми кажи защо си ходила в Гинза. За още женски клюки?
— Щом подценявате работата ми, не заслужавате да знаете! — в мелодичния глас на Рейко се усети сърцевина от стомана. Изражението й бе също тъй студено и твърдо. — А сега ме извинете, моля.
Докато тя минаваше покрай него, Сано бе обзет от чувство за непреодолима загуба.
— Рейко. Почакай! — той я сграбчи за ръката.
Тя го изгледа гневно и с едно движение се освободи. Ръкавът й се скъса с рязък звук. Тя излезе от стаята и остави Сано с дълго парче коприна в ръката.
За миг продължи да гледа след нея. После хвърли ядосано ивицата плат на пода. Отиде в стаята си, облече се за излизане, окачи мечовете на кръста си и извика един слуга.
— Кажи да оседлаят коня ми — нареди той.
Не можеше да разреши проблема си сам. Ето защо щеше да се посъветва с единствения човек, който можеше да му помогне за Рейко… и който може би също притежаваше важна за разследването информация.
— Добър вечер, Сано сан. Влезте, моля! — съдията Уеда седеше сам в кабинета си и не изглеждаше изненадан от неочакваната поява на Сано. На бюрото му светеха лампи сред пособия за писане, официални документи и разпилени листа — очевидно бе затънал в изостанала от деня работа. Обърна се към слугата и заръча: — Донеси чай за дълбоко уважавания ми зет — после махна на Сано да коленичи срещу него. Сано се подчини, но стомахът му се бе свил на топка от напрежение и срам — уж е високопоставен самурай, а не може да се оправи с някаква си жена. Съдията Уеда му спести усилията да обяснява: — Дъщеря ми, нали? — Сано кимна, а върху лицето на възрастния човек се изписа мрачно съчувствие. — Така и предполагах. Какво е направила този път?
Окуражен от откровеността на съдията, Сано му разказа цялата история. Слугата донесе чай. Съдията Уеда се навъси и каза с властния тон, който използваше в съда:
— Моята дъщеря е твърде интелигентна и волева. Трябва да я държите с твърда ръка и да й покажете кой командва в къщата… — после въздъхна и възвърна обичайния си глас: — Нима това го казвам аз? Аз, който винаги съм отстъпвал пред желанията на Рейко. Сано сан, опасявам се, че не съм човекът, който може да ви даде съвет — те се спогледаха с печално разбиране: единият от двамата магистрати на Едо и най-висшият следовател в държавата не можеха да разберат жената, която ги свързваше. И тутакси станаха приятели. — Аз лично винаги съм й правил отстъпки, за да не прекършвам духа й, от който толкова се възхищавам… — в очите му проблесна закачлива искрица, когато видя киселата усмивка на Сано. — А както виждам, вие също… Може би все пак трябва да отстъпите? Дайте й някаква лесна, безопасна част от работата си, например… да води архив?