Сано си представи самотното й детство и изпита жал. Отритната в Бакурочо, тя бе попаднала в подобно положение и във вътрешното крило. По-рано бе намирала утеха в компанията на своите обожатели. Очевидно така бе продължила и през месеците, прекарани в замъка.
— А… онези селяни, които е познавала… Поддържала ли е връзка с някои от тях, след като се премести в замъка Едо?
— Не виждам как би могла, щом постоянно са я държали под ключ…
Въпреки това Харуме бе успявала да се измъква за среща с даймио Мияги. Пък и един селянин не би имал достъп до мастилница…
— Да сте виждали дъщеря си напоследък, или да сте получавали някаква вест от нея?
Върху лицето на търговеца на коне се изписа неудобство.
— Да… Преди около три месеца получих съобщение от нея. Умоляваше ме да я измъкна от Едо. Каза, че се страхува. Май се бе скарала с някого… не си спомням точно. Във всеки случай смяташе, че ще й се случи нещо лошо, ако не си тръгне веднага.
Сърцето на Сано заблъска учестено в очакване, примесено с боязън.
— Каза ли от кого се страхува?
Джимба запримигва бързо, мускулите на гърлото му се свиха в спазъм. Накрая отвърна:
— Не. Мислех, че й е мъчно за вкъщи или не й харесва да дели ложе с шогуна, затова е измислила тази история… Понякога на кобилката й е нужно време, за да свикне с новата конюшня. Ха-ха — смехът му прозвуча като мрачен кикот. — Не исках да връщам парите или да моля шогуна да освободи Харуме. Това щеше да обиди негово превъзходителство. За нищо на света повече не бих си имал работа с Токугава! Хората пък щяха да решат, че е по нейна вина. После как щях да й намеря съпруг? Щеше да ми е в тежест до края на дните си! — оправдаваше се търговецът на коне. — Затова не й отговорих. Не си направих труда да разбера дали наистина някой се опитва да й причини зло. Мислех си, че като не й обърна внимание, тя ще продължи да изпълнява дълга си, без да се оплаква повече.
— Запазихте ли писмото? Може ли да го видя?
— Не беше писмо. Един вестоносец от двореца ми го предаде устно — на въпроса, кой е бил този вестоносец, Джимба отвърна: — Не разбрах как се казва. И не помня как изглеждаше.
Сано знаеше, че в замъка Едо има неколкостотин вестоносци. Да се открие точно този, можеше да се окаже твърде трудно, а и едва ли той би си спомнил за станалото по-добре от Джимба. Беше уверен, че съобщението на Харуме не е било просто хитрина. Тя наистина е имала враг, достатъчно отмъстителен и властен, за да й навреди. От всички заподозрени кой най-добре отговаряше на описанието?
Глава 22
Писмото на господарката Кейшо под пояса му го изгаряше като пламък. Тя управляваше вътрешното крило и шогунът бе изцяло под нейна власт. Тя съвсем спокойно можеше да организира това убийство, както и по-раншните опити за покушение над наложницата. А и показанията на Джимба засилваха подозренията срещу нея. Трябваше ли Сано да я обвини… и да се изложи на смъртна опасност?
Върху листа в ръцете на Хирата пишеше:
План за разпит:
1. Да определя истинските чувства на Ичитеру към Харуме.
2. Да установя къде е била Ичитеру по време на нападението с кинжала и при вероятния по-раншен опит за отравяне на Харуме.
3. Ичитеру някога купувала ли е отрова.
4. Била ли е Ичитеру в стаята на Харуме след получаването на мастилницата и на писмото от владетеля Мияги.
5. Да проверя показанията на Ичитеру, като задам на Мидори същите въпроси.
Докато яздеше по моста Рьогоку, вниманието на Хирата бе раздвоено между това да направлява коня си покрай група носачи, които влачеха дървени трупи от дъскорезницата в Хонджо, и да прехвърля плана за втория си разговор с Ичитеру. Той си мърмореше под нос указанията:
— Заподозряната да се разпита в замъка, не в театъра; не й позволявай да избягва въпроси; ако ти прави похотливи намеци, нареди й да престане; не мисли за секс по време на разпита и най-вече — не й позволявай да те докосва!