— Ваше превъзходителство, аз разбирам тревогата на уважаемата ви майка — каза той предпазливо. — Но трябва да намерим равновесието между желанието да се сдобием с наследник и потребността да поддържаме мощта на режима на Токугава. Като оставим един предател да се измъкне безнаказано, след като е извършил убийство, ние показваме слабост и уязвимост по отношение на следващи нападения. Така ли е, сосакан Сано?
— Да — отвърна Сано унило. — Разследването трябва да продължи без ограничения!
— Не ги слушай — нареди Кейшо на сина си. — Аз притежавам мъдростта на годините. Моята будистка вяра ми е дала познание за мистичните сили на съдбата. Зная кое е най-доброто.
Олицетворение на безпомощна несигурност, шогунът отмести поглед от Кейшо към Янагисава и после към Сано. Сано чуваше как ударите на сърцето му кънтят в ушите му. Лицата на старейшините се замъглиха пред погледа му. Устните му бяха замръзнали под напора на думите, които трябваше да изрече, за да спаси разследването и да го съсредоточи върху господарката Кейшо. Ръката му посегна към пояса, готова да извади писмото. После в съзнанието му проблесна споменът за Рейко. Вече не е сам. Ако бъде осъден на смърт, съпругата му и семейството й ще го последват на арената за екзекуции. Готов ли е да жертва и тях в името на принципите си? Той отпусна ръката си. Как само бе мечтал за брак през всичките години на самота! После дойде негодуванието. Бракът поощряваше страха за сметка на честта. Бракът означаваше нови отговорности, които противоречаха на предишните. Сано разбра още по-добре неудовлетворението на Рейко — чрез този брак и двамата бяха загубили своята независимост. Имаше ли начин загубата да стане по-поносима?
Най-накрая Токугава Цунайоши проговори отново:
— Сосакан Сано, ти ще… ъ-ъ продължиш разследването на убийството. Но трябва да стоите далеч от вътрешното крило и наложниците. Използвай изобретателността си, за да заловиш убиеца с други средства. Когато го сториш, ние всички ще бъдем щастливи — след това обори глава върху гърдите на майка си и се разтресе в ридания.
Вперила поглед право в Сано, господарката Кейшо се усмихна.
Глава 24
Деветимата пратени да извършат обстоен оглед на местопрестъплението напуснаха вътрешното крило по заповед на шогуна. Сано и Хирата ги чакаха при портите и тръгнаха редом с тях обратно към къщи в нощта.
— Открихте ли нещо? — попита Сано.
Главният помощник Одзава, мъж с месести черти и някогашна кариера на мецуке, поклати глава.
— Никъде не намерихме нито отрова, нито някакви други улики.
По протежение на проходите на замъка, очертани от високи стени, горяха факли и изпълваха с дим нощния въздух. От горския резерват се обаждаха кукумявки; над града се носеше кучешки лай. Есенното меланхолично очарование винаги бе допадало на Сано, но сега скритият подтекст на смърт допринасяше за унинието му.
— А разпитите?
— Никой не знае нищо — отвърна Одзава, — което може да означава, че казват истината, че се страхуват да говорят или че някой им е наредил да мълчат. Аз бих заложил на последното.
— Претърсихте ли покоите на господарката Кейшо? — попита Сано.
Одзава го изгледа с изненада.
— Не, не знаех, че искате да го сторим, а и щеше да ни трябва специално разрешение…
Сано изпадна в униние, тъй като заповедта на шогуна го бе лишила от достъп до покоите не само на господарката Кейшо, но и на още петстотин потенциални очевидци, а и на един друг важен заподозрян — Ичитеру. Сега мисълта за нея му напомни за неприятната задача, която трябваше да свърши тази нощ. Когато стигнаха вкъщи, той каза на Хирата:
— Да идем в моя кабинет.
Там, сгрети от мангалите с дървени въглища и чашки горещо саке, двамата коленичиха един срещу друг. Хирата изглеждаше окаян, с глава, приведена в очакване на наказание. Сано бронира сърцето си срещу жалостта и попита:
— Какво се случи, докато разпитваше Ичитеру, и защо остави началниците ни с впечатлението, че според нас тя е невинна?
— Съжалявам, сосакан сама — гласът на Хирата затрепери. — Няма извинение за онова, което сторих. Аз… Ичитеру… — той преглътна и после продължи: — Не можах да я накарам да отговори на въпросите ми, тъй че всъщност не знам дали тя е убила Харуме. Тя… съвсем ме обърка… — погледът му стана искрящ от спомена за изживяното. После сведе очи, сякаш хванат в нещо срамно. — Не трябваше да се обаждам на заседанието. Направих груба грешка. Уволнете ме. Заслужавам си го.